Хорхе Борхес - Смърт и компас

Към полунощ откриха една разклатена врата, която водеше към коридор без други врати или прозорци, тъмен и наглед опасен. Дънрейвън обясни, че в къщата се кръстосват множество такива проходи, но ако завиват все наляво, за малко повече от час ще се доберат до центъра на тази мрежа. Ънуин нямаше нищо против. Предпазливите им стъпки отекваха по каменния под; коридорът се разклоняваше на други, все по-тесни. Къщата сякаш искаше да ги задуши — толкова нисък бе таванът. Трябваше да напредват един след друг в непрогледния лабиринт. Ънуин вървеше пръв. Усещаше как под ръката му се плъзга безкрайната невидима стена, цяла в грапавини и ъгли. Пристъпвайки полека в мрака, той слушаше разказа на приятеля си за смъртта на Абенхакан.

— Навярно най-ранният ми спомен — подхвана Дънрейвън — е появата на Абенхакан ал-Бохари на пристанището в Пентрийт. Зад него вървеше един негър с лъв — не ще и дума, това бяха първият негър и първият лъв, които виждах с очите си, като изключим гравюрите от Светото писание. Бях още съвсем дете, но звярът с цвета на слънцето и човекът с цвета на нощта ме впечатлиха по-слабо от Абенхакан. Стори ми се много висок; имаше восъчножълта кожа, присвити черни очи, дързък нос, месести устни, брада с цвят на шафран, мощна гръд, уверена и безшумна походка. У дома съобщих: „Един цар пристигна с кораб“. Впоследствие, когато зидарите се заловиха за работа, разширих тази титла и го кръстих Царя на Вавилон.

Вестта, че този другоземец смята да се установи в Пентрийт, бе посрещната с благосклонност; размерите и формата на дома му — с изумление и даже с потрес. Изглеждаше съвсем неприемливо една къща да се състои от една-единствена стая и от коридори, дълги цели левги. „Мюсюлманите може и да издигат такива домове, но християните — никога“, казваха хората. Нашият енорийски пастор, господин Алаби, човек със завидна ерудиция, изрови отнякъде историята за онзи цар, наказан от Божията ръка, задето си построил лабиринт, и я прочете от амвона. В понеделник Абенхакан посети дома на пастора; подробностите около тази кратка визита тогава не станаха известни, но в никоя от следващите проповеди не се отвори дума за високомерие и арабинът необезпокоявано нае зидари. Чак след години, когато Абенхакан загина, Алаби оповести пред властите естеството на въпросния разговор.

Застанал прав насред дома му, Абенхакан изрекъл приблизително следните думи: „Никой вече не може да порицава действията ми. Такива грехове ми тежат, че дори цели векове да повтарям Великото Име на Бога, това няма да смекчи, макар и едно от терзанията ми; такива грехове ми тежат, че дори да ви убия с ей тия ръце, това няма да умножи мъките, които Безкрайната Справедливост ми е отредила. Името ми се знае по всички земи; аз съм Абенхакан ал-Бохари и царувах над племената от пустинята с железен скиптър. Години наред ги ограбвах с помощта на братовчед си Саид, но Бог чу воплите им и позволи да въстанат. Хората ми бяха надвити и изклани; удаде ми се да избягам с имането, което бях плячкосал през годините на грабеж. Саид ме заведе до гробницата на някакъв светец в подножието на каменна планина. Заповядах на моя роб да следи неотлъчно лика на пустинята; грохнали от умора, Саид и аз заспахме. Тази нощ ми се присъни, че съм впримчен в кълбо от змии. Събудих се, обзет от ужас; зазоряваше се и до мен спеше Саид; допирът на една паяжина до кожата ми бе породил този сън. Докривя ми, че Саид, който беше страхливец, спи така спокойно. Размислих, че съкровището не е несметно, а той можеше да поиска дял от него. В пояса ми бе втъкнат кинжал със сребърна ръкохватка; извадих го от ножницата и му прерязах гърлото. Издъхвайки, Саид промълви няколко думи, които не разбрах. Погледнах го; беше мъртъв, но от страх да не се привдигне, наредих на роба да му размаже лицето с камък. После бродихме под небесния свод, докато един ден съгледахме море в далечината. Огромни кораби пореха вълните му; помислих си, че един мъртвец не може да прекоси водата, и реших да потърся други земи. В първата ни нощ по море сънувах как убивам Саид. Всичко се повтори, както си беше, само че този път разбрах думите му. Рече ми: «Както ти ме погубваш сега, тъй и аз ще те погубя, където и да си». Заклех се да осуетя тази закана; ще се скрия в сърцето на един лабиринт и нека призракът му се изгуби в него“.

След тези думи посетителят си тръгнал. Алаби се помъчил да си внуши, че Абенхакан е луд и че абсурдният лабиринт е символ и несъмнено свидетелство за безумието му. После разсъдил, че това обяснение пасва на необичайната сграда и на необичайния разказ, но не и на яркото впечатление, което арабинът оставяше. Нищо чудно подобни истории да се срещат често сред египетските пясъци, нищо чудно подобни странности (също като драконите на Плиний 279) да са свойствени по-скоро за цяла култура, отколкото за отделна личност… В Лондон Алаби прегледал стари броеве на „Таймс“ и там открил потвърждение на разказа за въстанието и последвалото поражение на Бохари и неговия везир, който имал слава на страхливец.