Що се отнася до Абенхакан, веднага щом зидарите приключиха работата си, той се настани в самия център на лабиринта. В града повече не го видяха; понякога Алаби изпитваше опасения, че Саид вече се е добрал до него и го е погубил. Нощем лъвският рев долиташе до нас, носен от вятъра, и овцете се скупчваха в кошарата, обзети от древен страх.
В малкия залив често хвърляха котва кораби от източни пристанища, поели курс към Кардиф или Бристол. Робът се спускаше от лабиринта (който по онова време, доколкото си спомням, не беше розов, а наситено червен) и разменяше думи на някой африкански език с членовете на екипажа; като че ли търсеше сред хората призрака на везира. Носеше се мълва, че тези кораби носят контрабанден товар; щом можеха да прекарват незаконно алкохол и слонова кост, защо не и сенки на покойници?
Три години след издигането на къщата в подножието на хълмовете в пристанището хвърли котва „Саронска роза“. Не бях сред хората, които видяха платнохода, и може би представата ми за него е повлияна от забравени вече литографии с изображения на битките при Абукир или Трафалгар; все пак смятам, че е бил от онези грижливо изработени кораби, които сякаш са творение не на корабостроител, а на дърводелец — даже не и на дърводелец, а по-скоро на изкусен мебелист. Беше (ако не в действителност, то поне в сънищата ми) тъмен, лакиран, безшумен и бърз, а екипажът му бе съставен от араби и малайци. Хвърли котва призори в един октомврийски ден. Някъде по здрач Абенхакан нахълтал в дома на Алаби. Обзет от смъртен ужас, едва успял да изрече, че Саид вече е проникнал в лабиринта, а робът и лъвът са загинали. Напълно сериозно попитал дали властите могат да му осигурят защита. Преди Алаби да му отговори, напуснал къщата за втори и последен път, сякаш гонен от същия страх, който го бил довел. Останал сам в библиотеката си, Алаби смаяно помислил, че този малодушен мъж е покорявал корави племена в Судан и знае какво е сражение и какво е да убиваш. На другия ден забелязал, че платноходът е вдигнал котва (на път за Суакин, пристанище на Червено море, както се разбра впоследствие.) Разсъдил, че негов дълг е да провери дали наистина робът е загинал, и се отправил към лабиринта. Трескавият разказ на Бохари му се сторил чиста фантасмагория, но в един от завоите на коридора се натъкнал на лъва — и ето че лъвът бил мъртъв; на друг завой попаднал на роба, който също бил мъртъв, а в централната зала открил Ал-Бохари с размазано лице. До нозете му лежало ковчеже, инкрустирано със седеф; ключалката му била разбита и вътре нямало ни една монета.
В заключителните фрази, подчертани от реторични паузи, личеше явен стремеж към красноречие; Ънуин се догаждаше, че Дънрейвън ги е произнасял много пъти със същата самонадеяност и със същия слаб ефект. Все пак — за да се покаже заинтригуван от разказа — той попита:
— Как са загинали лъвът и робът?
Непоправимият глас отвърна с мрачно задоволство:
— И техните глави били размазани.
Към шума от стъпките им се добави шум от дъждовни капки. Ънуин си помисли, че ще се наложи да пренощуват в лабиринта, в централната зала от разказа, и че след време в спомените му това продължително неудобство ще изглежда като приключение. Запази мълчание; Дънрейвън не можа да се сдържи и го запита като човек, който не опрощава дългове:
— Необяснима история, нали?
Ънуин отвърна така, сякаш разсъждаваше на глас:
— Не зная дали е обяснима или не. Зная само, че е лъжа.
Дънрейвън изля поток ругатни и призова за свидетели по-големия син на пастора (самият Алаби, изглежда, бе починал) и всички жители на Пентрийт. Не по-малко удивен от приятеля си, Ънуин се извини. В мрака времето някак се разтегляше, двамата вече се бояха, че са объркали пътя, и бяха капнали от умора, когато бледа светлина, процеждаща се отгоре, разкри пред погледа им първите стъпала на тясна стълба. Изкачиха се по нея и стигнаха до порутено кръгло помещение. Там видяха две свидетелства за страха на злополучния цар: тесен прозорец с отличен изглед към пустата земя и морето, а на пода — трап, покрит с капак, който се отваряше над извивката на стълбата. Макар и просторна, стаята твърде напомняше затворническа килия.
Не толкова заради дъжда, колкото от някакъв копнеж да изживеят приключение, което да остане в спомените и разказите им, приятелите останаха да нощуват в лабиринта. Математикът спа спокойно; затова пък поетът бе преследван от стихове, които разумът му преценяваше като безобразни:
Читать дальше