Хорхе Борхес - Смърт и компас

Той последва жената, прекоси пруста и първия вътрешен двор. За щастие стаята, запазена за него, гледаше към втория. Леглото беше от желязо и майсторът му бе придал причудливи извивки, наподобяващи клони и филизи. Имаше и висок шкаф от чамово дърво, нощна масичка, етажерка с книги, поставена направо на пода, два нееднакви стола и умивалник с леген като сапуниерка и голяма бутилка от тъмно стъкло. Карта на провинция Буенос Айрес и едно разпятие украсяваха стените. Тапетите бяха карминови, с повтарящо се изображение на паун с разперена опашка. Единствената врата водеше към двора. За да се побере сандъкът, трябваше да разместят столовете. Наемателят одобри всичко, а когато жената го запита за името му, той отговори: Виляри — не като тайно предизвикателство, нито за да смекчи някакво унижение, каквото всъщност не изпитваше, а просто защото това име не му даваше покой, защото не беше способен да измисли друго. Той в никакъв случай не беше изкушен от литературната заблуда, че е хитрост да вземеш името на врага.

В началото сеньор Виляри не напускаше къщата; след няколко седмици почна да излиза за малко, след като се стъмнеше. Понякога ходеше в киното, което се намираше през три улици. Никога не сядаше другаде освен на последния ред; винаги си тръгваше малко преди края на представлението. Видя трагични разкази за престъпния свят; в тях имаше без съмнение някои пропуски; но в тях имаше без съмнение и картини, които напомняха предишния му живот. Виляри не го забеляза, защото му беше чужда мисълта, че между изкуство и реалност може да има съвпадение. Опитваше се да се примири, да му харесват нещата; желаеше да изпревари намерението, с което му се показваха. За разлика от тези, които са чели романи, никога не откриваше в себе си чертите на герой от произведения на изкуството.

Никога не получи нито едно писмо, нито дори един рекламен проспект, но четеше със смътна надежда една от колоните на вестника. Вечер преместваше един от столовете до вратата и пиеше мате замислен, втренчил поглед в бръшляните, виещи се по зида на съседната двуетажна жилищна сграда. Годините, прекарани в самота, го бяха научили, че в спомените дните са сякаш еднакви, а всъщност няма ден, който, дори и прекаран в затвора или в болницата, да не носи някаква изненада. При други случаи на принудително затваряне се беше поддавал на изкушението да брои дните и часовете, но този затвор беше различен, защото нямаше да има край — освен ако някоя сутрин във вестника не се появеше новината за смъртта на Алехандро Виляри. А възможно беше Виляри вече да е умрял и тогава този живот тук щеше да е бил само сън. Тази възможност го безпокоеше, защото той не знаеше дали това би било облекчение или нещастие; накрая си каза, че тази възможност е абсурдна, и я отхвърли. Някога, в далечни дни, по-малко далечни поради изминалото време, отколкото поради две-три невъзвратими обстоятелства, той беше пожелавал много неща с безскрупулна страст; тази могъща воля, предизвикала някога омразата на мъжете и любовта на някои жени, вече не желаеше нищо особено; искаше само едно — да живее, да се съхрани. Стигаха му вкусът на матето, ароматът на черния тютюн, мракът, който постепенно забулва двора.

В къщата имаше едно куче вълча порода, вече остаряло. Виляри се сприятели с него. Говореше му на испански, на италиански, с малкото думи, които още помнеше от селския диалект на своето детство. Виляри се опитваше да живее единствено в настоящето, без спомени и без предвиждания; първите бяха за него по-маловажни от вторите. Смътно прозираше, че миналото е материята, от която е направено времето, затова именно то веднага се превръща в минало. Имаше дни, в които умората му наподобяваше щастие; в такива моменти той не беше много по-сложен от кучето.

Една нощ го изненада внезапна пареща болка в дъното на устата, от която се разтрепери. Това ужасно чудо се повтори няколко минути по-късно и после отново призори. На следващия ден Виляри поръча файтон, който го отведе в един зъболекарски кабинет в квартал Онсе. Там му извадиха кътника. В това премеждие той не се показа нито по-страхлив, нито по-смел от който и да било друг човек.

Друга вечер на излизане от киното усети, че някой го блъсна. Разгневен, възмутен и с тайно облекчение, той се втренчи в нахалника и избълва мръсна ругатня; другият, изумен, промърмори някакво извинение. Беше висок млад човек с черни коси, а жената, която го придружаваше, приличаше на германка. През тази нощ Виляри дълго си повтаряше, че не ги познава. И все пак минаха четири-пет дни, преди да излезе отново на улицата.