Хорхе Борхес - Смърт и компас

Тогава се случи онова, което не мога нито да забравя, нито да изразя с думи. Осъществи се единението с божеството, с вселената (не зная дали между тези думи има някаква разлика). Екстазът не използва повторно символите си; някой е видял бог сред сияйна светлина, друг го е съзрял под формата на меч или в листенцата на роза. Аз видях неимоверно високо Колело, което не беше пред очите ми, нито зад гърба ми, нито отстрани, а се намираше едновременно навсякъде. Това Колело бе от вода, ала също и от огън и (въпреки че очертанията му се виждаха) беше безкрайно. Бе изтъкано от всички неща, които са били, които са и ще бъдат, и аз бях една от нишките на тази всеобхватна мрежа, а Педро де Алварадо, мъчителят ми, беше друга. Тук се съдържаха причините и следствията и стигаше само да погледна това Колело, за да проумея всичко, цялата безкрайност. О, блаженство на прозрението — как превъзхожда то радостта от въображението и чувствата! Видях вселената, видях и скрития замисъл на вселената. Видях първоизточника, за който разказва Книгата на Съвета 274. Видях планините, които изплуват от водата, видях първите люде, сътворени от дърво, видях как големите делви се обръщат срещу тях, видях как кучетата ръфат лицата им. Видях онзи бог без лице, който стои зад боговете. Видях безкрайния ход на явленията, които заедно образуват едно блаженство, и като прозрях всичко, можах да прозра и писанията на тигъра.

Това е един израз от четиринайсет произволни думи (ала произволни само на пръв поглед) и би било достатъчно да го изрека на глас, за да се сдобия с всемогъщество. Би било достатъчно да го изрека, за да излича тази каменна тъмница, за да се втурне денят в моята нощ, за да стана отново млад, да стана безсмъртен и тигърът да разкъса Алварадо, да забучвам свещения нож в испански гърди, да въздигна пак пирамидата, да въздигна империята. Четирийсет срички, четиринайсет слова и аз, Цинакан, ще стана владетел на земите, които някога владееше Моктесума 275. Ала зная, че никога няма да изрека тези слова, защото вече не си спомням Цинакан.

Нека умре заедно с мен тайната, изписана върху тигрите. Който е прозрял вселената, който е прозрял пламтящия замисъл на вселената, не може да мисли за един човек, за незначителните му радости и неволи, та дори този човек да е самият той. Той е бил този човек, но това вече не го засяга. Какво го засяга жребият на другия, какво го засяга народът на другия, ако сега той е никой. Затова не изричам заклинанието, затова допускам да бъда забравен от дните, прострян в тъмнината.

На Ема Рисо Платеро

— Това е земята на предците ми — каза Дънрейвън и с широк жест, включващ даже скритите зад облаци звезди, обхвана черната пустош, морето и една внушителна порутена сграда, която приличаше на конюшня, видяла и по-добри времена.

Спътникът му Ънуин извади лулата от устата си и захъмка одобрително. Беше първата лятна вечер на 1914 година; преситени от един свят, лишен от достойнството на риска, приятелите се наслаждаваха на усамотението в този кът на Корнуол. Дънрейвън имаше грижливо поддържана тъмна брада и се чувстваше като автор на забележителна епопея, която съвременниците му едва ли щяха да могат да скандират и чиято тема още не бе го осенила; Ънуин бе публикувал изследване върху онази теорема, която Ферма не е записал в полето на една страница от Диофант 276. И двамата — трябва ли да го казвам? — бяха млади, волни и пламенни.

— Преди близо четвърт век — рече Дънрейвън — Абенхакан ал-Бохари, главатар или цар на някое от племената по поречието на Нил, загина в централната зала на тази къща от ръката на братовчед си Саид. Толкова време изтече оттогава, а обстоятелствата около смъртта му си остават неизяснени.

Ънуин сговорчиво се поинтересува защо е така.

— По няколко причини — бе отговорът. — Първо, тази къща е лабиринт. Второ, беше охранявана от един роб и един лъв. Трето, имаше скрито съкровище, което изчезна. Четвърто, убиецът е бил мъртъв, преди да бъде извършено убийството. Пето…

Ънуин отегчено го прекъсна.

— Не прекалявай със загадките — каза той. — Поначало те трябва да бъдат прости. Спомни си откраднатото писмо на Едгар По, спомни си заключената стая на Зангуил 277…

— Или пък сложни — отвърна Дънрейвън. — Спомни си вселената.

Преодолявайки стръмни пясъчни хълмове, постепенно стигнаха до лабиринта. Отблизо той изглеждаше като права и почти безкрайна стена от неизмазани тухли, която на височина едва надхвърляше човешки ръст. Дънрейвън каза, че постройката всъщност описвала окръжност, но с такъв огромен диаметър, че извивката не се забелязвала. Ънуин се сети за Николай Кузански 278, според когото всяка права линия е дъга от безкрайна окръжност…