Хорхе Борхес - Смърт и компас

Той ми прочете още много строфи, които също заслужиха собственото ми одобрение заедно с многословен коментар. В тях нямаше нищо особено; дори не ги намерих много по-лоши от първата. В писанията му бяха си сътрудничили прилежанието, липсата на взискателност и случайността. Достойнствата, които Данери приписваше на творбите си, бяха вторични. Разбрах, че този поет се труди не да пише поезия, а да намира доводи, които да доказват, че поезията му е възхитителна; естествено, тази дейност, следваща създаването на поезията му, издигаше творбата в собствените му очи, но не и в очите на другите. Говорът на Данери беше чудноват; с изключение на редки случаи, неговата безпомощност в стихосложението му пречеше да предаде тази чудноватост на поемата 287.

Само веднъж в живота съм имал случай да прегледам петнайсетте хиляди дванайсетстишия на „Полиолбион“ — тази топографска епопея, в която Майкъл Дрейтън е представил фауната, флората, хидрографията, орографията, военната и манастирската история на Англия; убеден съм, че този значителен, но ограничен продукт е по-малко отегчителен от обширното сродно дело на Карлос Архентино. Той си бе поставил за цел да опише в стихове цялото Земно кълбо; през 1941 година вече бе приключил с описанието на няколко хектара земя в щата Куинсланд, с повече от километър от течението на Об, с едно газохранилище на север от Веракрус, с най-големите магазини в енорията Консепсион, с вилата на Мариана Камбасерес де Алвеар на улица „Единайсети септември“ в предградието „Белграно“ и с една турска баня, недалеч от известния аквариум в Брайтън. Прочете ми някои трудоемки откъси от австралийската зона на поемата си; тези дълги и нестройни александрини бяха лишени от относителната живост на въведението. Ще цитирам следната строфа:

— Два смели щриха — извика той ликуващ, — но успехът, чувам те вече да мърмориш, ги оправдава. Приемам, приемам. Първият щрих е епитетът обичаен , което, естествено, показва en passant 288неизбежната скука, присъща на земеделския и пастирския труд, която нито „Георгики“, нито нашият вече увенчан с лаври „Дон Сегундо“ никога не посмяха да изобличат открито — черно на бяло. Вторият е енергичният прозаизъм скелет скучае ; естествено, префърцуненият читател ще го отрече с ужас, но в замяна на това критикът с мъжествен вкус ще го оцени възможно най-високо. Между впрочем целият стих блести като чисто злато. Вторият полустих повежда крайно оживен разговор с читателя; изпреварва разпаленото му любопитство, поставя в устата му въпрос и го задоволява незабавно. А какво ще ми кажеш за това откритие — небеснобял ? Този живописен неологизъм внушава мисъл за небето, което е изключително важен елемент на австралийския пейзаж. Без това позоваване цветовете в ескиза биха се оказали прекалено мрачни и читателят би се видял принуден да затвори книгата с душа, дълбоко наранена от неизлечима и черна меланхолия…

Към полунощ се сбогувах с него.

Две седмици по-късно Данери ми се обади по телефона, всъщност за първи път в живота си. Предложи ми да се видим в четири часа, „за да изпием заедно чаша мляко в съседния салон бар, който предприемчивите Сунино и Сунгри — сигурно си спомняш, че те са собствениците на моята къща — откриват тук на ъгъла; струва ми се, че ще бъде интересно за тебе да видиш тази сладкарница“. Приех по-скоро примирен, отколкото въодушевен. Трудно намерихме маса; салонът, неумолимо модерен, беше почти толкова неуютен, колкото предполагах; по съседните маси развълнуваните клиенти споменаваха сумите, които Сунино и Сунгри бяха вложили, без да се пазарят. Карлос Архентино се престори, че се учудва на някакви си усъвършенствания в осветлението (които несъмнено вече познаваше), и ми каза с известна строгост:

— Колкото и да ти е неприятно, трябва да признаеш, че този локал може да съперничи на най-шикарните заведения във Флорес.

После отново ми прочете четири-пет страници от поемата. Беше ги поправил, следвайки някакъв неправилен принцип на словесна показност. Там, където по-рано беше писал синкаво , сега изобилстваха синковато, синьоподобно и даже сининко . Думата млечесто не му се струваше достатъчно грозна — в подробното описание на някаква машина за пране на вълна той предпочиташе млечестобяло, млекоподобно, млековито, млечновато… Ругаеше с огорчение критиците; после вече по-снизходително ги сравняваше с хората, които „не притежават скъпоценности, нито пък парни преси, валцовачки и сярна киселина, за да секат пари, но биха могли да посочат на другите местонахождението на някое съкровище “. След това осъди прологоманията , над която вече се беше надсмивал в остроумното си предисловие към „Дон Кихот — князът на талантите“. Призна все пак, че новата му творба трябва да започне с блестящ предговор — все едно удар с меча при посвещаване в рицарство, — подписан от някой изтъкнат, високопоставен писарушка. Прибави, че възнамерява да публикува първите песни от поемата си. Тогава се досетих защо ми се бе обадил така неочаквано по телефона; този тип се готвеше да ме помоли да напиша предговора към педантичната му бъркотия.