Хорхе Борхес - Смърт и компас

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 3 май 1949 г.

P.S. (1952) В това ново издание съм включил още четири разказа. „Абенхакан ал-Бохари, убит в своя лабиринт“ не е (както ме уверяват) забележителен въпреки страховитото си заглавие. Нещо като разказа „Двамата царе и двата лабиринта“, включен от преписвачите в „Хиляда и една нощ“, но пропуснат от благоразумния Галан 296. За „Очакването“ ще кажа, че ми бе загатнат от една криминална хроника, която Алфредо Доблас ми прочете преди десетина години, докато заедно класифицирахме книги според наръчника на Брюкселския библиографски институт — шифър, който съм забравил напълно, освен че Бог може да бъде намерен под номер 231. Субектът в хрониката беше турчин; направих го италианец, за да мога по-лесно да го почувствам, да вляза в кожата му. Мимолетната, но повтаряща се гледка на един дълъг и тесен пансион, който се намира на ъгъла на улица „Парана“ в Буенос Айрес, ми предостави сюжета на разказа „Човекът на прага“; разположих го в Индия, тъй че неправдоподобността му да изглежда поносима.

Х.Л.Б.

Глъчката на площада остава зад мен и аз влизам в библиотеката. Усещам почти физическото притегляне на книгите, ведрата атмосфера на порядък, препарираното и съхранено по вълшебен начин време. Вляво и вдясно за миг се мярват лицата на читателите, унесени в пробуден сън под светлината на „ученолюбивите лампи“, ако си послужим с присъщото на Милтън разместване на прилагателните. Спомням си, че вече съм зървал тази фигура тук, на това място; после на ум ми идва и друг подобен епитет — „сухата камила“ от „Календара“ 298, а накрая и онзи хекзаметър от „Енеида“, който използва същия похват, само че още по-изкусно:

Ibant obscuri sola sub nocte per umbras 299.

C тези мисли заставам пред вратата на кабинета Ви. Влизам вътре, сърдечно разменяме няколко общи фрази и Ви давам тази книга. Ако не се заблуждавам, Лугонес, не изпитвате неприязън към мен и с радост бихте харесали някоя моя творба, макар и досега да не се е случвало, но ето че този път обръщате страниците и прочитате одобрително някой стих може би защото сте разпознали в него собствения си глас, а може би защото слабата практика за Вас е по-маловажна от здравата теория.

В този миг блянът ми се разтваря като вода във вода. Огромната библиотека, която ме заобикаля, е на улица „Мексико“, а не на „Родригес Пеня“. Вие, Лугонес, се самоубихте в началото на трийсет и осма година. Само суетата и носталгията ми сътвориха тази невъзможна сцена. Дори да е така, казвам си, утре аз самият ще съм мъртъв и нашите времена ще се слеят; хронологията ще се изгуби в цяла вселена от символи и някак ще бъде вярно да твърдим, че аз съм Ви донесъл тази книга, а Вие сте я приели.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 9 август 1960 г.

Никога не се бе залисвал дълго в насладите на паметта. Впечатленията се плъзгаха по него, мимолетни и ярки — алената боя на някой грънчар; небосводът, натежал от звезди, които бяха едновременно и божества; луната, от която бе паднал един лъв; гладкостта на мрамора под бавните му чувствителни пръсти; вкусът на глиганското месо — обичаше да го разкъсва с резки бели отхапвания; някоя финикийска дума; черната сянка, хвърлена от копие върху жълтия пясък; близостта на морето или на жените; тежкото вино, чиято стипчивост бе смекчена от меда — всички те можеха да превземат и да изпълнят изцяло душата му. Познаваше ужаса, но също и гнева, и безстрашието; веднъж бе изкачил пръв стената на един вражески град. Жаден, любопитен, непредвидим, непризнаващ друг закон освен насладата и безразличието, което настъпва след нея, той бе бродил из пъстрия свят и бе наблюдавал градовете и дворците, издигнати по морския бряг. На многолюдните тържища или в подножията на някоя планина с незнаен връх, където спокойно би могло да има и сатири, бе слушал сложни истории, които приемаше тъй, както и самата действителност — без да се мъчи да открие дали са истински или лъжливи.

Постепенно обаче прекрасната вселена започна да се отдръпва от него; една упорита мъгла заличи линиите на ръката му, нощта се обезлюди, изгубвайки звездите си, земята стана несигурна под нозете му. Всичко ставаше все по-далечно и неясно. Когато разбра, че ослепява, нададе вик; стоическият свян още не бе измислен и Хектор можеше да побегне, без с това да накърни достойнството си. „Вече не ще видя, почувства той, нито небето, изпълнено с божествен ужас, нито това лице, което годините ще преобразят“. Дни и нощи прелитаха край отчаянието на плътта му, ала една сутрин се събуди, погледна (вече без боязън) смътните неща, които го заобикаляха, и неясно как почувства, сякаш бе разпознал отдавна чут глас или мелодия, че всичко това му се е случвало и преди, че го е посрещал със страх, но и с ликуване, с надежда и любопитство. Тогава се спусна в паметта си, която му се стори безгранична, и успя да измъкне от водовъртежа й изгубения спомен, който заблестя като монета под дъжда, навярно защото никога не се бе връщал към него освен — може би — в някой сън.