Хорхе Борхес - Смърт и компас

Ето какъв бе споменът: друго момче го бе обидило и той бе изтичал при баща си, за да му разкаже случката. Баща му го остави да говори — така нехайно, сякаш не го слушаше или не го разбираше, — но накрая откачи от стената един бронзов кинжал, красив и пълен със сила, който момчето тайно бе копняло да притежава. Сега то го държеше в ръцете си и изненадата от притежанието заличи понесената обида, но бащиният глас тъкмо му казваше: „Нека се узнае, че си мъж“ и в този глас звучеше повеля. Нощта бе ослепила пътищата; притиснал към себе си ножа, в който долавяше вълшебна сила, той се спусна от къщата на долу по стръмния склон и изтича на морския бряг, като бленуваше, че е Аякс и Персей, и насищаше соления мрак с рани и сражения. Именно вкусът на онзи миг бе онова, което търсеше сега, останалото не го вълнуваше — оскърбителните слова на предизвикателството, тромавата схватка, връщането у дома с окървавено острие.

От този спомен изникна и друг, в който също имаше нощ и предвкусвано приключение. Една жена — първата, която му дариха боговете — го очакваше в здрача на подземна крипта и той я търсеше из лабиринт от галерии, подобен на каменна мрежа, и по склонове, чиито очертания се губеха в тъмата. Защо ли го спохождаха тези спомени и защо се връщаха без горчивина, просто като някакъв първообраз на настоящето?

С дълбоко удивление изведнъж разбра. В тази нощ на тленните му очи, която тъкмо се спускаше, пак го очакваха и любов, и опасност. Арес и Афродита — защото вече долавяше, вече дочуваше отвсякъде глъчката на славата и на хекзаметрите, глъчката на хората, бранещи един храм, който боговете не ще спасят, и на черните кораби, търсещи из морската шир любимия остров, звука на „Одисея“ и „Илиада“, които съдбата му бе отредила да изпее и да остави да отекват дълбоко в човешката памет. Тези неща ги знаем, ала не знаем какво почувства той, докато се спускаше в своя последен мрак.

В детството си пламенно обожавах тигрите: не петнистите тигри сред камалотите 301на Парана и непроходимия амазонски лес, а ивичестите, азиатските — онези истински тигри, с които може да се сражава само воин в кула върху слон.

Застоявах се до забрава пред една от клетките в зоопарка; ценях огромните енциклопедии и книгите по естествена история заради великолепието на изобразените в тях тигри. (Още си спомням тези рисунки — аз, който не мога да си спомня безпогрешно лицето или усмивката на някоя жена.) Детството отмина, тигрите и страстта ми по тях избледняха, ала все още ме спохождат в сънищата ми. В този дълбоко заровен хаотичен пласт те гъмжат както някога. Ето — заспал съм и някакъв сън отвлича вниманието ми; веднага разбирам, че сънувам. Тогава обикновено си мисля: това е сън, чисто развлечение за волята ми; щом разполагам с безгранична власт, ще сътворя един тигър.

О, безсилие! Сънищата ми никога не смогват да родят желания звяр. Тигърът се явява, вярно е, ала сякаш е препариран или хилав, с неясни форми или неприемливи размери, подобен на мимолетно видение, на куче или птица.

А.: Погълнати от разговора ни за безсмъртието, оставихме нощта да се спусне неусетно, без да запалим лампата. Не си виждахме лицата. С безразличие и благост, по-убедителни от страстното въодушевление, гласът на Маседонио Фернандес повтаряше, че душата е безсмъртна. Уверяваше ме, че смъртта на тялото е нещо съвсем незначително и че умирането трябва да е най-нищожното събитие, което може да сполети един човек. Аз си играех с джобното ножче на Маседонио; ту го отварях, ту пак го затварях. Наблизо някакъв акордеон разтягаше до безкрай „Ла Компарсита“, тази отчайваща глупост, която толкова хора харесват, защото са ги излъгали, че е старинна… Предложих на Маседонио да се самоубием, за да продължим дискусията си необезпокоявани от цялата тази шумотевица.

Я. ( шеговито ): Все пак подозирам, че в крайна сметка сте се отказали.

А. ( вече в дълбоко мистично настроение ): Честно казано, не си спомням дали онази нощ се самоубихме или не.

Послушни чорапи ги глезят през деня и обковани с гвоздеи кожени обуща ги крепят, но пръстите на краката ми хич не щат и да знаят. Само едно ги интересува — да пускат нокти: рогови пластинки, полупрозрачни и гъвкави, за да се бранят — но от кого? Каквито са си глуповати и недоверчиви, пръстите ми дори за миг не спират да приготвят това крехко оръжие. Отхвърлят вселената и екстаза, за да изработват безкрайно тези безполезни краища, подрязвани отново и отново от резките клъцвания на ножиците „Солинген“. На деветдесетия ден в здрача на предродовия ми затвор пръстите ми са подели това необикновено производство. А когато ме приберат в „Реколета“ 302, в една пепелява на цвят къща, украсена със сухи цветя и талисмани, те ще продължат упорития си труд, додето разложението не ги обуздае — и тях, и брадата на лицето ми.