Хорхе Борхес - Смърт и компас

Струва ми се, че има три възможни отговора. Първият е отрицателен по характер; нищо особено не се случва, защото в илюзорния свят на Дон Кихот смъртта е тъй обичайна, както и вълшебството, и убийството на един човек трудно би смутило онзи, който се сражава — или смята, че се сражава — с дракони и чародеи. Вторият отговор е патетичен. Дон Кихот не е смогнал да забрави, че е само отражение на Алонсо Кихано, читател на приказни истории; пред лика на смъртта и съзнанието, че един сън го е подтикнал към греха на Каин, той се пробужда от самоналоженото си безумие, може би дори завинаги. Третият отговор е навярно най-правдоподобният. Когато другият човек издъхва, Дон Кихот не може да предположи, че страшното деяние е плод на трескаво бълнуване; реалността на следствието го кара да допусне наличието на също тъй реална причина — така той никога не ще се избави от лудостта си.

Остава още една догадка, която обаче е чужда на испанския свят и на Запада изобщо; тя изисква един по-древен, по-сложен и поуморен светоглед. Дон Кихот — който вече няма да е Дон Кихот, а владетел в кръговрата на индуистките превъплъщения — прозира, изправен пред вражия труп, че убийството и раждането са божествени или вълшебни дела, които очевидно надхвърлят рамките на човека. Разбира, че убитият е толкова илюзорен, колкото и окървавеният меч, натежал в ръката му, колкото е и той самият, и целият му дотогавашен живот, непостижимите богове и вселената.

Нито онзи следобед, нито на следващия умря знаменитият Джанбатиста Марино 315, когото единодушните уста на Славата (да си послужим с този скъп за него образ) провъзгласиха за новия Омир и за новия Данте; ала неподвижното и безмълвно събитие, което се случи тогава, бе наистина последното в живота му. Отрупан с години и слава, човекът умираше в едно просторно испанско легло с резбовани колони. Нищо не ни пречи да си представим на няколко крачки от него ведър балкон, обърнат на запад, а отдолу — мрамори и лаврови дървета и градина, чиито стъпала се оглеждат в правоъгълен басейн. Една жена е поставила жълта роза в купа; човекът мълви неизбежните стихове, които на него самия, ако говорим откровено, вече малко са му дотегнали:

Тогава дойде откровението. Марино видя розата, както Адам е могъл да я види в Рая, и почувства, че тя се намира в собствената си вечност, а не в неговите думи, и че можем да споменаваме или да загатваме нещата, но не и да ги изразяваме истински, и че високите надменни томове, които образуваха златен полуздрач в единия ъгъл на стаята, не бяха (както бе сънувала суетата му) огледало на света, а просто още една добавка към света.

Марино постигна това просветление в навечерието на смъртта си, а Омир и Данте навярно също са го постигнали.

В обора, който се намира почти в сянката на новата каменна църква, един човек със сиви очи и посивяла брада, проснат сред миризмата на животните, смирено търси смъртта — тъй сякаш е сън. Денят, верен на необхватни и тайни закони, полека измества и слива сенките в бедняшкото място; отвън са изораните ниви и един ров, пълен с мъртви листа, и вълчите следи в черната кал там, където започва гората. Забравен, мъжът спи и сънува. Вечерният звън го разбужда. В английските кралства камбанният звън вече е един от вечерните обичаи, ала като момче мъжът е виждал лика на Один, свещения ужас и ликуването, грубоватия дървен идол, обкичен с римски монети и тежки одежди, жертвоприношенията на коне, кучета и пленници. Преди да настъпи зората, той ще умре и с него ще си отидат безвъзвратно последните непосредствени образи на езическите обреди; светът ще стане малко по-беден, когато този саксонец умре.

Множество събития, които заемат пространството и все пак приключват с нечия смърт, могат да ни изпълнят с удивление, ала едно нещо, или по-скоро — безкраен брой неща загиват при всяка човешка агония, освен ако не съществува някаква памет на Вселената, както допускат теософите. В хода на времето е имало един ден, който е склопил последните очи, видели Христос; битката при Хунин и любовта на Елена са умрели заедно със смъртта на един човек. Какво ще умре заедно с мен, когато и аз си отида, каква патетична или крехка форма ще изгуби светът? Гласът на Маседонио Фернандес 317, образът на дорест кон в незастроено място на ъгъла на „Серано“ и „Чаркас“ или калъпче сяра в чекмеджето на махагоново писалище?