Хорхе Борхес - Смърт и компас

От този град излязоха войски, които изглеждаха големи и впоследствие действително станаха такива поради увеличителния ефект на славата. След години един от войниците се завърна и с чуждестранен акцент разказа истории, които се бяха случили с него в места, наречени Итусаинго или Аякучо 318. Днес тези неща сякаш никога не са били.

Две тирании имаше по тези земи. По време на първата една каруца излезе от пазара „Ла Плата“ и неколцина мъже, седнали на капрата, започнаха да предлагат едри жълти праскови; едно момче повдигна края на брезента, който ги покриваше, и видя глави на унитаристи с окървавени бради 319. Втората тирания за мнозина означаваше затвор и смърт, а за всички — недоволство, привкус на безчестие във всяка ежедневна дейност, неспирно унижение. Днес тези неща сякаш никога не са били.

Един човек 320, който знаеше всички думи, погледна с грижовна обич растенията и птиците на тази земя и ги определи, може би завинаги, и написа с метафори от метал необятната хроника на бурните залези и формите на луната. Днес тези неща сякаш никога не са били.

Тук поколенията са познали и онези обичайни, но някак вечни превратности, които съставят тъканта на изкуството. Днес тези неща сякаш никога не са били, ала в една хотелска стая през хиляда осемстотин шейсет и някоя година един човек сънува схватка. Някакъв гаучо забива ножа си в негър, повдига го от земята, захвърля го като чувал с кокали, гледа го как се гърчи в агония и умира, навежда се, за да почисти стоманата, отвързва коня си и го яхва много бавно, да не би някой да помисли, че бяга. Това, което е станало веднъж, ще се повтаря до безкрай; видимите войски са си отишли и на тяхно място остава обикновена свада с ножове; сънят на един човек е част от паметта на всички.

В един коридор видях стрелка, сочеща някаква посока, и ми мина през ум, че този безобиден символ някога е бил вещ от желязо, неизбежно и смъртоносно оръжие, което се е впивало в плътта на хора и лъвове и е засенчило слънцето при Термопилите, и завинаги е осигурило на Харалд Сигурдарсон шест стъпки английска земя.

Броени дни след това някой ми показа снимка на унгарски конник; гърдите на коня му бяха опасани от навито ласо. Така разбрах, че ласото, което преди е разсичало въздуха и е смирявало с хватката си биковете из пасбищата, вече е само дръзка украса на празничната сбруя.

В Западното гробище видях рунически кръст, изваян от червен мрамор; рамената му бяха извити, разширени в края и вписани в кръг. Този стегнат и ограничен отвсякъде кръст бе символ на другия, със свободните рамена, който на свой ред символизира разпятието на един бог, „гнусния уред“ 321, заклеймен от Лукиан Самоски.

Кръст, ласо и стрела, древни оръдия на човека — днес те са принизени или възвисени до символи; не зная защо ме удивляват, щом на земята няма нищо, което забравата да не изтрие и паметта да не преиначи, щом никой не знае как ще го преобрази бъдещето.

Преситен от своята испанска родина, един стар войник на краля потърсил утеха в необятните простори на Ариосто 322, в онази лунна долина, приютила прахосваното в сънищата време, и в златния идол на Мохамед, заграбен от Монталбан.

С кротка самоирония той измислил един простодушен човек с ум, разстроен от четенето на разни чудесии, който се втурнал да търси подвизи и да чародейства в прозаични места, наречени Тобосо и Монтиел.

Победен от действителността и от самата Испания, дон Кихот се споминал в родното си село около 1614 година. Не след дълго го последвал и Мигел де Сервантес.

И за двамата, сънуващия и сънувания, целият замисъл се изразявал в противопоставянето на два свята — измисления свят на рицарските романи и делничния, обичаен свят на седемнайсети век.

Съвсем не подозирали, че времето полека ще изглади това противоречие, не подозирали, че Ла Манча и Монтиел, и изпосталялата снага на рицаря в бъдните години ще станат също тъй поетични, както и странстванията на Синдбад или необятните простори на Ариосто.

Защото литературата започва от мита и свършва пак с мит.

Клиника „Девото“, януари 1955 г.

Диодор Сицилийски разказва историята на един бог, разкъсан на парчета и пръснат по земята. Кой от нас, крачейки в здрача или проследявайки някоя дата от миналото си, не е усещал понякога, че е изгубил нещо безкрайно?

Хората са изгубили едно лице, едно невъзвратимо лице, и всички желаят да са на мястото на онзи поклонник (сънуван в райските висини, под Розата), който съзира в Рим булото на Вероника и шепне с вяра: „Това ли е подобието Твое, Христе Исусе, Господи Велик?“ 323