Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Защо, като си имал такъв хубав далекоглед, не си протръбил, че пристигам?

При тия думи той сложи ръка над очите си, за да се запази от слънцето, и погледна Уленшпигел.

Уленшпигел също сложи ръка над очите си и отговори, че като видял как негово величество гледа през пръсти, гой не искал вече да си служи с далекогледа.

Императорът му каза, че ще бъде обесен, градският вратар рече, че така трябва, а кметовете бяха толкова ужасени от решението, че не промълвиха думица нито в подкрепа, нито срещу него.

Повикаха палача и общинските съветници. Те дойдоха със стълба и ново въже и хванаха за яката Уленшпигел, а той тръгна пред стоте райтери на Корнжуен, като се държеше спокойно и четеше молитвите си. Но те се гавреха безмилостно с него.

Народът, който вървеше подире им, казваше:

— Голяма жестокост е да осъдиш на смърт един нещастен младеж за такава малка грешка.

Тъкачите също бяха тук, многобройни и въоръжени, и казваха:

— Ние няма да позволим да обесят Уленшпигел, това е противно на оденердските закони.

Когато стигнаха до мястото на бесилките, качиха Уленшпигел на стълбата и палачът му метна въжето. Тъкачите се стекоха около бесилото. Там беше комендантът на кон, опрял върху плешката на коня жезъла на правосъдието, с който щеше да даде, по заповед на императора, знак за изпълнение на наказанието.

Целият събран народ викаше:

— Милост, милост за Уленшпигел!

А Уленшпигел от стълбата викаше:

— Милост, милостиви господарю!

Императорът дигна ръка и каза:

— Ако тоя нехранимайко ми поиска нещо, което не мога да направя, ще отърве главата си!

— Говори, Уленшпигел! — извика народът.

Жените плачеха и думаха:

— Горкичкият, той няма какво да поиска, защото императорът може всичко.

— Говори, Уленшпигел!

— Свето величество — каза Уленшпигел, — няма да ви моля нито за пари, нито за заеми, нито за живот, а само за едно нещо, но обещайте, че ако се осмеля да го кажа, вие няма да ме накажете с камшици, нито на колело, преди да отида на оня свят.

— Обещавам ти — каза императорът.

— Ваше величество — рече Уленшпигел, — искам, преди да бъда обесен, да целунете устата ми, с която не говоря по фламандски.

Императорът, смеейки се както целият народ, отговори:

— Не мога да направя това, което ми искаш, и затуй няма да бъдеш обесен, Уленшпигел.

Ала той наказа кметовете и помощниците им да носят шест месеца далекогледи на тила си: щом жителите на Оденерде не виждат напреде си, да виждат поне отзад.

И с императорски указ тия далекогледи още личат в градския герб.

А Уленшпигел се измъкна тихомълком с торбичка сребро, което му дадоха жените.

Когато беше на рибния пазар в Лиеж, Уленшпигел тръгна след един дебел момък, който носеше в двете си ръце кошници — едната пълна с най-различни птици, а другата с риби треска, пъстърви, змиорки и щуки.

Уленшпигел позна Ламме Гудзак.

— Нали знаеш — отговори Ламме — колко добре ни посрещат нас, фламандците, в тоя приятен лиежки край: аз вървя подир любовта си. Ами ти?

— Търся да служа на някого за хляба — отговори Уленшпигел.

— Много суха е тая храна — каза Ламме. — По-хубаво би било да прехвърлиш от чинията в устата си някоя броеница от жълтунчета, в която Веруюто ще бъде един Дрозд.

— Богат ли си? — попита го Уленшпигел.

Ламме Гудзак отговори:

— Аз загубих баща си, майка си и по-малката си сестра, която много ме биеше; наследих имота им и живея заедно с една едноока слугиня, която е голям майстор на фрикасетата.

— Да ти нося ли рибата и птиците? — попита Уленшпигел.

— Носи ги — рече Ламме.

И заскитаха двамата из пазара.

Неочаквано Ламме каза:

— Знаеш ли, че ти си глупак?

— Не — отговори Уленшпигел.

— Носиш рибата и птиците в ръце вместо в стомаха си.

— Право казваш, Ламме — отговори Уленшпигел, — но откак нямам хляб, жълтунките не ме поглеждат.

— Ти ще ядеш жълтунки, Уленшпигел — рече Ламме, — и ще ми слугуваш, ако моята готвачка те приеме.

Както вървяха, Ламме посочи на Уленшпигел една хубава, приятна и мила девойка в копринена рокля, която сновеше из пазара и погледна Ламме с кротките си очи.

Един стар човек, баща й, вървеше след нея и мъкнеше мрежи — едната с риба, другата с дивеч.

— Тази ще бъде моята жена — рече Ламме, като я посочи.

— Да — каза Уленшпигел, — аз я познавам, тя е фламандка от Зотегем, живее на улица „Винав д’Ил“ и съседите разправят, че майка й мете вместо нея улицата пред къщи, а бащата глади ризите й.