Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Какво искаш?

Уленшпигел отговори:

— Ти ми каза, че ще ме обвиниш по такъв начин, та съм щял да видя. И аз гледам, за да видя.

— Махай се от очите ми! — извика хлебарят.

— Ако бях в очите ти — отвърна Уленшпигел, — не бих могъл да изляза от тях, когато ги затваряш, освен като мина през ноздрите ти.

Кметът видя, че през тоя ден се дрънкат само глупости и отказа да ги слуша повече.

Уленшпигел и хлебарят излязоха заедно и хлебарят вдигна бастуна си срещу него; Уленшпигел се дръпна и му каза:

— Господарю, щом искаш да пресяваш с тояги моето брашно, вземи триците: това е твоят гняв; аз ще взема чистото: то е моята веселост.

След това му показа задника си и рече:

— А пък ако искаш да печеш, това е вратата на фурната.

Пътувайки така, Уленшпигел на драго сърце би станал крадец, но по пътя имаше само камъни, а те бяха тежки за носене.

Той вървеше наслуки по пътя за Оденерде, дето имаше тогава гарнизон от фламандски райтери, за да пазят града от френските банди, които опустошаваха страната, като скакалци.

Войскарите бяха под началството на някой си капитан, фрисландец по произход, на име Корнжуен. И те скитаха из околността и ограбваха населението, което по тоя начин, както става обикновено, бе изсмуквано от двете страни.

Те вземаха всичко — кокошки, пилета, патици, гълъби, телета и свини. Веднъж, когато се връщаха натоварени с плячка, Корнжуен и лейтенантите му съзряха Уленшпигел заспал под едно дърво и сънуващ фрикасета.

— От какво живееш? — попита го Корнжуен.

— Не живея, а умирам от глад — отговори Уленшпигел.

— Какъв ти е занаятът?

— Отивам на поклонение заради греховете си, гледам как работят другите, играя по въже, рисувам хубавички личица, украсявам с резба дръжки на ножове, свиря на rommel-pot и тръбя с тръба.

Уленшпигел каза смело, че е тръбач, защото бе научил, че мястото на тръбача в оденердската крепост е свободно, тъй като старецът, който заемаше тази длъжност, бе умрял.

Корнжуен му каза:

— Ще те направим градски тръбач.

Уленшпигел тръгна след него и бе оставен на най-високата кула на укрепленията в една стаичка, дето духаха всички ветрове освен обедния, който духаше само с едното си крило.

Поръчаха му да тръби, щом види, че неприятелят иде, и за да си държи главата бистра и очите бодри, не му даваха много да яде и пие.

Капитанът и войскарите му живееха в кулата и пируваха там по цял ден за сметка на околните села. Не един петел беше заклан и изяден тук, едничкият грях на който бе, че бе много угоен. Уленшпигел, когото постоянно забраниха и който трябваше да се задоволява с постната си чорба, никак не се радваше на миризмите на сосовете. Французите дойдоха и откараха много добитък; Уленшпигел не издаде звук с тръбата.

Корнжуен се качи при него и го попита:

— Защо не изсвири с тръбата?

— Не мога да ви благодаря за храната — отговори Уленшпигел.

На следния ден капитанът поръча да устроят голямо пиршество за него и за войниците му, но Уленшпигел пак беше забравен. Тъкмо когато бяха почнали да лапат, Уленшпигел засвири с тръбата.

Корнжуен и войскарите помислиха, че са французите, оставиха виното и месото, яхнаха конете и излязоха от града, но не намериха в полето нищо освен един вол, който преживяше на слънце, и го задигнаха.

През това време Уленшпигел се натъпка с месо и вино. Когато капитанът се върна, намери го засмян и с разлюлени крака до залата на пиршеството. Той му каза:

— Предателство е да тръбиш тревога, когато не си видял никакъв неприятел, а когато си видял — да не тръбиш.

— Господин капитан — отговори Уленшпигел, — в кулата, дето съм на пост, ветрищата така ме надухаха, че ако не бях свирил с тръбата, за да ми олекне, щях да хвръкна като мехур? Заповядайте да ме обесят сега или друг път, когато ви потрябва магарешка кожа за барабан.

Корнжуен си отиде, без да каже думица.

По това време в Оденерде се получи вестта, че милостивият император Карл ще дойде в града, придружен от скромна свита. По тоя случай градските власти дадоха на Уленшпигел далекоглед, за да може да види добре кога ще пристигне негово величество. Забележеше ли, че императорът отива към Лупегем, който е на четвърт левга от Боргпур, Уленшпигел трябваше да протръби три пъти.

Жителите на града щяха тогава да имат време да бият камбаните, да приготвят фойерверките, да сложат месото във фурните и чеповете на бъчвите.

Един ден към обяд, когато вятърът духаше откъм Брабан и небето беше чисто, Уленшпигел видя по пътя за Лупегем голяма група ездачи на вървящи в тръс коне и с развеяни от вятъра пера на шапките. Някои от тях носеха знамена. Оня, който гордо яздеше начело, имаше шапка от златна сърма, с големи пера. Дрехите му бяха от тъмно кадифе, извезано със сърма.