Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Нел не отговори нищо, но в очите й бликнаха едри сълзи и с тъга и яд гледаше хубавата дама.

Тръгнаха на път четворицата; дамата седна като царица върху бялата си кобила с хамут от черно кадифе; икономът, чийто корем се друсаше при вървежа; Уленшпигел, който водеше кобилата за юздата, и Бибулус Шнуфиус, закрачил до него с гордо вирната опашка.

Пътуваха така известно време, но Уленшпигел не се чувствуваше добре; ням като риба, той вдъхваше тънкия мирис на смирна, който лъхаше от дамата, и поглеждаше с крайчеца на окото си хубавите украшения, редките скъпоценности и висулки, както и нежното й лице с блестящи очи, откритите й гърди и косите, светнали от слънцето като златна шапчица.

— Защо не приказваш, момко? — рече тя.

Той не отговори нищо.

— Толкова ли си вързан в езика, че не те бива да предадеш една моя поръчка?

— Да — рече Уленшпигел.

— Трябва — каза дамата — да се отделиш сега и да отидеш в Коолкерке и да кажеш на един благородник, облечен в дрехи, половината черни, половината червени, да не ме чака днес, а да дойде в неделя, в десет часа вечерта, в моя замък през тайната вратичка.

— Няма да отида! — рече Уленшпигел.

— Защо? — попита дамата.

— Не, няма да отида! — повтори Уленшпигел.

Дамата му каза:

— Какво ти стана, сърдито петле, та се толкова разяри?

— Няма да отида! — рече Уленшпигел.

— Ами ако ти дам един флорин?

— Не! — каза той.

— А един дукат?

— Не.

— А един каролус 53 53 Флорин, дукат, каролус — стари монети с различни стойности. ?

— Не — каза пак Уленшпигел. — Макар че го предпочитам — добави с въздишка той — вместо някоя мидена черупка в кесията на майка ми.

Дамата се усмихна и извика неочаквано:

— Загубила съм си хубавата, ценна кесия, направена от коприна и извезана със ситни бисери! В Дамме тя още висеше на пояса ми.

Уленшпигел не мръдна, но икономът отиде до дамата и каза:

— Госпожо, по никакъв начин недейте праща тоя млад крадец да я търси, защото няма да го видите вече.

— Че кой ще иде тогава? — попита дамата.

— Аз — отговори той, — макар че съм стар.

И той отиде.

Удари дванадесет, жегата бе голяма, наоколо нямаше жива душа; Уленшпигел съблече мълчаливо новата си дреха и я постла на сянка под една липа, за да може дамата да седне, без да се страхува от влажната трева. Той се изправи до нея и почна да въздиша.

Тя го погледна, дожаля й за боязливото момче и го попита не е ли уморен, та стои така нрав на незаякналите си нозе. Той не отговори нищо и когато се тръшна до нея, тя се опита да го задържи и го привлече към откритите си гърди, дето той остана с такова удоволствие, че от страх да не извърши грях на жестокост, тя не се реши да му каже да си потърси друга възглавка.

Ала икономът се върна и каза, че не е намерил кесията.

— Аз си я намерих — рече дамата, — когато слязох от коня, закачила се била за стремето. Сега — каза тя на Уленшпигел — води ни право в Дюдзееле и кажи ми как се казваш.

— Моят покровител — отговори той — е свети Тилбер, име, което значи пъргав в краката, за да може да тича подир хубавите неща; презимето ми е Клаас, а прякорът ми — Уленшпигел. Ако искате да се погледнете в моето огледало, ще видите, че в цялата земя на Фландрия няма друго цвете с такава ослепителна красота каквато е вашата благоуханна прелест.

Дамата се изчерви от удоволствие и никак не се разсърди на Уленшпигел.

А Зуткин и Нел плакаха през време на неговото дълго отсъствие.

Когато се върна от Дюдзееле, Уленшпигел видя Нел в края на града, облегната на една ограда. Тя зобеше чепка черно грозде. Като хрускаше едно по едно зърната, тя навярно се разхлаждаше и изпитваше наслада, но по лицето й не се виждаше никакво удоволствие. Напротив, изглеждаше ядосана и късаше сърдито зърната. Тя беше толкова печална и лицето й беше тъй угрижено, тъжно и кротко, че Уленшпигел, обзет от любовно състрадание, приближи зад нея и я целуна по тила.

Ала тя се обърна и му удари една хубава плесница.

— От това не ми става по-ясно — рече Уленшпигел.

Тя почна да ридае.

— Нел — каза той, — да не би да поставят вече чешмите накрай селищата?

— Махай се! — рече тя.

— Не мога да си отида, докато плачеш така, миличка.

— Аз не съм миличка и не плача! — каза Нел.

— Да, ти не плачеш, но все пак от очите ти тече вода.

— Няма ли да се махнеш? — каза тя.

— Не — рече той.

Но тя държеше с треперещите си ръчички своята престилка, подръпваше плата, а сълзите се лееха отгоре и я измокряха.