Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Когато императорът се върна от война, попита защо синът му Филип не е дошъл да го поздрави.

Архиепископът-възпитател отговори, че инфантът не искал, защото обичал, както казвал сам той, единствено книгите и самотията.

Императорът попита де е сега той.

Възпитателят отговори, че трябва да го търсят навред, дето е тъмно, и тръгнаха да го търсят.

След като минаха през много зали, стигнаха най-сетне до някакво килерче без под, осветено от едно малко прозорче. Те видяха там един стълб, забит в земята, на който бе вързана съвсем малка и хубавичка маймунка, изпратена от Индия на негово височество, за да го забавлява с лудориите си. Долу, под стълба, димяха още тлеещи дърва и стаичката миришеше ужасно на изгорена козина.

Животинчето толкова се бе мъчило, докато умре на тоя огън, че телцето му съвсем не приличаше на тяло на животно, а на възлест и крив корен, а в устата му, отворена сякаш за предсмъртен вик, се виждаше кървава пяна и сълзи бяха облели личицето му.

— Кой е направил това? — попита императорът.

Възпитателят не се реши да отговори и двамата мълчаха тъжни и ядосани.

Неочаквано тишината бе нарушена от леко покашляне, което идеше от един тъмен ъгъл зад тях. Негово величество се обърна и видя инфанта Филип, облечен цял в черно и засмукал един лимон.

— Дон Филип — каза императорът, — ела да ме поздравиш.

Без да помръдне, инфантът го погледна със своите страхливи очи, в които нямаше никаква обич.

— Ти ли изгори това животинче на огъня? — попита императорът.

Инфантът наведе глава.

Но императорът продължи:

— Ако си бил толкова жесток да направиш това, бъди така доблестен да го признаеш.

Инфантът не отговори.

Негово величество грабна лимона от ръцете му, запрати го на земята и щеше да набие сина си, който се напиха от страх, но архиепископът го спря, като му пошепна на ухото:

— Един ден негово височество ще гори чудесно еретиците.

Императорът се усмихна и двамата излязоха, като оставиха инфанта сам с маймунката си.

Ала други не бяха маймунки и умираха в пламъците на кладите.

Настъпи ноември, мразовитият месец, когато ония, които кашлят, се радват на музиката на храчките. През тоя месец също така момчетиите лудуват на тумби из полята, засети с ряпа, като крадат, каквото могат, за голям яд на селяните, които напразно ги гонят с тояги и вили.

Една вечер, когато се връщаше от едно такова плячкаджийство, Уленшпигел чу наблизо, откъм плета, някакво скимтене. Той се наведе и видя простряно на камъните куче.

— Ха — рече той, — скимтящо животинче, какво правиш тук в тоя късен час?

Той помилва кучето и усети, че гърбът му е мокър; помисли, че са се опитвали да го давят и го прегърна, за да го стопли.

В къщи той каза:

— Водя ви един ранен, какво ще го правим?

— Трябва да се превърже — отговори Клаас.

Уленшпигел сложи кучето на масата: тогава под светлината на лампата Клаас, Зуткин и той видяха едно малко червеникаво кученце, люксембургска порела, ранено в гърба. Зуткин изчисти раните, намаза ги с мехлем и ги превърза. Уленшпигел занесе животното в леглото си, макар че Зуткин искаше да го вземе в своето, защото, както каза тя, страхувала се да не би Уленшпигел, който се въртял в леглото си като дявол в съд със светена вода, да го задуши в съня си.

Но Уленшпигел направи, както си искаше, и тъй хубаво го гледа, че след шест дни раненото тичаше като другите кучета с надменното самодоволство на дребно пале.

И учителят го нарече Тит Бибулус Шнуфиус: Тит — в чест на един добър римски император, комуто правело удоволствие да прибира бездомни кучета; Бибулус, защото кучето обичаше като пияница тъмната бира, и Шнуфиус, защото душеше и непрестанно тикаше муцуната си в дупките на плъховете и на къртиците.

В края на Катедралната улица имаше две върби, една срещу друга, на двата бряга на дълбоко езеро.

Уленшпигел опъна въже между двете върби и в един неделен ден след вечернята игра по въжето толкова изкусно, че тълпата безделници му изказа възторга си с ръкопляскания и викове. След това той слезе от въжето и обиколи всички с една паница, която скоро се напълни с пари, но той я изпразни в престилката на Зуткин, като остави за себе си само единадесет лиара.

На следния неделен ден той отново се приготви да поиграе ма въжето, но няколко немирни хлапета, които му завиждаха, че е толкова ловък, рязнаха на едно място въжето, след няколко скока въжето се скъса и Уленшпигел цамбурна във водата.