Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Когато някой стар мъж, който разхождаше безславно побелялата си глава, довеждаше при Уленшпигел жена си, млада булка, Уленшпигел се скриваше също както при войника и показваше в рамката едно дръвче, по клоните на което бяха на качени дръжки на ножове, ковчежета, гребени, мастилници, всичко изработено от рог, и се провикваше:

— От какво са направени тия хубави дреболии, уважаеми? Не са ли от роговете, които растат в градините на старите съпрузи? И кой може да каже сега, че рогоносците са безполезни хора в държавата?

И показваше в рамката редом с дръвчето младежкото си лице.

Старият мъж го слушаше, закашляше се от ярост, но хубавичката му жена го погалваше с ръка, за да го успокои, и се приближаваше усмихната до Уленшпигел.

— Ами моя образ — казваше тя — ще ми го покажеш ли?

— Ела още по-близо — отговаряше той.

Тя се приближаваше. Тогава той я целуваше, дето свареше, и отговаряше:

— Твоят образ е щръкналата младост в мъжките панталони.

И хубавичката булка си отиваше, като му даваше един-два флорина.

На някой тлъст и дебелобърнест калугер, който искаше да види сегашния си и бъдещ образ, Уленшпигел отговаряше:

— Сега си долап за шунка, а ще станеш зимник за бира; защото соленото кара човека да пие, не е ли тъй, шишко? Дай ми един патар, задето не те излъгах.

— Чадо — отговаряше калугерът, — ние никога не носим пари.

— Защото парите ви носят — отвръщаше Уленшпигел, — аз зная, че ти ги слагаш в подметките си. Дай ми единия си сандал.

А калугерът казваше:

— Чадо, това са пари на манастира, по все пак за твоя труд аз ще извадя два патара.

Калугерът му ги даде и Уленшпигел ги взе любезно.

Така показваше той образите на жителите на Дамме, на Брюге, на Бланкенберге, че дори и на Остенде.

Вместо да им казва на фламандски: „Jk ben u lieden spiegeb“ — „аз съм вашето огледало“, той им казваше съкратено „Jk ben ulen Spiegel“, тъй както говорят и днес още в Източна и Западна Фландрия.

И оттам му излезе прякорът Уленшпигел.

Когато поотрасна, той обичаше да скита по панаирите и пазарите. Щом видеше някой свирач на обой, гъдулар или гайдар, той ги караше да го научат срещу един патар да свири на тия инструменти.

Но особено се измайстори той да свири на rommel-pot, инструмент, направен от гърне, от говежди мехур и от твърда сламка. Ето как правеше той инструмента: вечер опъваше намокрения мехур върху гърнето, връзваше с едно канапче средата на мехура за сламката, която опираше до дъното на гърнето, и опъваше после почти до скъсване мехура. До сутринта мехурът изсъхваше и щом го чукнеха, издаваше звук на дайре, а ако се досягаше сламката, инструментът звънтеше по-хубаво от виола. И Уленшпигел със своето звънтящо гърне, което приличаше на кучешки лай, ходеше да пее от порта на порта коледни и други песни, придружен от дечурлига, едно от които носеше на Богоявление звезда от лъскава хартия.

Когато пристигнеше някой живописец в Дамме, за да изрисува на платно коленичилите членове на някоя гилдия, Уленшпигел, който искаше да види как работи той, помолваше живописеца да му позволи да бърка боите и срещу тоя труд не искаше нищо друго освен резен хляб, три лиара и канче бира.

Като разбъркваше боите, той се учеше как работи майсторът. Когато живописецът отсъствуваше, той се опитваше да рисува като него, но прекаляваше с червената боя. Опита се да изрисува Клаас, Зуткин, Катлин и Нел, а също така кани и готварски съдове. Гледайки картините му, Клаас му предсказа, че ако постоянствува, един ден ще може да печели десетки флорини, като рисува надписи по speel wagen — както наричат във Фландрия и Зеландия колите на пътуващите комедианти.

Той научи също така резба върху дърво и камък от един майстор зидар, който бе дошъл да направи пред олтара в църквата „Света Богородица“ един такъв трон, че когато старшият свещеник, който бе възрастен човек, седне в него, да изглежда, че стои прав.

Уленшпигел пръв изряза дръжка за нож, такива дръжки и сега се употребяват в Зеландия. Той я изряза във вид на клетка за птици. Вътре в нея изобрази подвижна мъртвешка глава, а над нея — легнало куче. Това значеше: „Нож, верен до смърт“.

Така Уленшпигел почна да оправдава предричането на Катлин, проявявайки се като живописец, скулптор, селянин и благородник, всичко заедно, защото гербът на Клаасовци, предаван от баща на син, беше три сребърни кани върху фон от тъмна бира.

Но Уленшпигел не се установи ни на един от тия занаяти и Клаас му каза, че ако продължава да си играе така, ще го изпъди от къщи.