Шарл Костер - Тил Уленшпигел

И като каза това, той отиде до близката бакалница, купи за шест лиара пипер, вдигна опашката на магарето и сложи пипера под нея.

Щом усети пипера, магарето изви глава към опашката си, за да види отде иде тая необикновена горещина. То помисли, че там е влязъл някой огнен дявол, реши да бяга, за да се отърве, почна да реве, да рита и с все сила разклати кола. При тоя пръв удар качето между двете върлини изля всичката светена вода върху палатката и върху ония, които бяха вътре в нея. Палатката начаса се събори и покри с мокрото си платнище ония, които слушаха историята на Мария Египетска. А Уленшпигел и другарите му чуха изпод платнището силни охкания и стенания, защото благочестивите, които бяха там, се обвиняваха един друг, че са обърнали качето, и разярени си нанасяха жестоки удари. Платнището се повдигаше от блъсканицата на биещите се. Щом видеше, че по него се очертава някаква заоблена част, Уленшпигел я бодваше с игла и веднага под платнището се разнасяха още по-силни викове и почваше още по-голяма тупаница.

Той беше много весел, но се развесели още повече, когато магарето побягна, като повлече и платнището, и качето, и коловете, докато стопанинът на палатката, жена му и дъщеря му се бяха вкопчили за вещите си. Най-сетне магарето се умори да тича, вдигна муцуна нагоре и спираше да реве само когато поглеждаше към опашката си, за да види дали пламналият там огън няма скоро да угасне.

А през това време благочестивите зрители продължаваха боя си; без да ги е грижа за тях, монасите събираха изпопадалите от подносите пари и Уленшпигел им помагаше благочестиво, като не забравяше и себе си.

Докато тая хаймана, синът на въглищаря, растеше, като лудуваше весело, жалкият потомък на великия император влачеше съществованието си в тъжна безжизненост. Придворните дами и господа гледаха как клетникът тътри хилавото си тяло и клатещите си нозе из стаите и коридорите на Валядолид, като едва мъкнеше своята голяма тежка глава, обрасла с твърди руси коси.

Тон непрекъснато се пъхаше из тъмните коридори и там седеше по цели часове с изпънати нозе. Ако някой от прислугата не го съгледаше и стъпеше върху краката му, той заповядваше да го бият с камшици и се наслаждаваше на неговите викове, но никога не се засмиваше.

На другия ден той поставяше другаде същия капан: пак сядаше в някой коридор и просваше крака. Придворните дами, господа и пажове, които минаваха там тичешком или бавно, се спъваха в него, падаха и се нараняваха. И това му създаваше радост, но той не се засмиваше.

Ако някой се спънеше, без да падне, той извикваше, като че го бяха ударили, и се радваше, че са се уплашили, ала не се засмиваше.

Негово свето величество узна за тия негови прояви и заповяда да не обръщат внимание на инфанта, като каза, че който не иска да му тъпчат краката, не трябва да ги простира там, дето другите ходят.

Това не се хареса на Филип, но той не каза нищо и вече не го виждаха освен в ясни летни дни, когато седеше на двора и приличаше на слънце своето зъзнещо тяло.

Един ден Карл, върнал се от война, го видя така, цял потънал в тъга.

— Сине — рече му той, — ти съвсем не приличаш на мене! На твоите години аз обичах да се катеря по дърветата, за да гоня катеричките; спусках се по въже от някоя скала право надолу, за да хващам орлетата в гнездата им. При тия игри можех да си строша костите, но от това те само повече заякваха. Когато ходех на лов, щом ме виждаха, че отивам към тях с хубавата си пушка, зверовете веднага избягваха в гъсталаците.

— Ох, господарю татко, боли ме коремът — въздъхна инфантът.

— Паксаретското вино — рече Карл — е великолепно лекарство.

— Не обичам виното, боли ме главата, господарю татко.

— Сине — каза Карл, — трябва да тичаш, да лудуваш, да скачаш, както правят децата на твоя възраст.

— Краката ми са вцепенени, господарю татко.

— Ами че как ще бъде инак, щом не си служиш с тях, като че те са от дърво? Ще заповядам да те покачат и вържат за някой кон-бегач.

Инфантът заплака.

— Не ме връзвайте — каза той, — боли ме кръстът, господарю татко.

— Та тебе май навсякъде те боли? — рече Карл.

— Ако ме оставят на мира, нищо няма да ме боли — отговори инфантът.

— Да не мислиш — продължи изгубилият търпение император — да прекараш своя царствен живот в заплесване като книжник? Само на тях им е нужна тишина, самотия и вдълбочаване, за да цапат с мастило пергаментите си; на тебе, син на меча, ти трябва гореща кръв, око на рис, хитрина на лисица и сила на Херкулес. Защо се кръстиш? Дявол да го вземе! Не прилича на лъвчето да подражава на жените, които прехвърлят зърната на броениците си и шепнат молитви.