Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Най-сетне той ме накара да застана гола пред него, та моето тяло, което е съгрешавало, да получи едно съвсем леко наказание за греховете ми. Един ден той ме принуди да се съблека, аз паднах в безсъзнание, когато трябваше да съблека долните си дрехи; той ме свести с разни ароматични лекарства. „Засега това стига, дъще — каза той. — Ела след два дни и донеси една пръчка.“ Това продължи дълго време без някога… кълна ти се пред бога и пред всички светци… мили… разбери ме… погледни ме… виж дали те лъжа: аз си останах чиста и вярна… Аз те обичах.

— Клето миличко тяло — каза Ламме. — О, какво срамно петно върху твоята брачна дреха.

— Ламме — каза тя, — той говореше от името на бога и на нашата света майка църквата; не бях ли длъжна да го слушам? Аз винаги те обичах, но се заклех пред Богородица със страшни клетви да се откажа от тебе: но все пак аз показах слабост, слабост към тебе. Спомняш ли си странноприемницата в Брюге? Аз бях тогава у Каале дьо Найяж, а ти мина през там на магарето си заедно с Уленшпигел. Аз тръгнах подире ти; и имах доста пари, тъй като не харчех нищо за себе си; видях, че си гладен: сърцето ми ме повлече към тебе, аз почувствувах съжаление и любов.

— Де е той сега? — попита Уленшпигел.

Калекен отговори:

— След анкета, станала по заповед на съдията, и след едно разследване на лоши хора, брат Адриансен бе принуден да напусне Брюге и да избяга в Анверс. На кораба ми казаха, че моят мъж го заловил пленник.

— Какво! — извика Ламме. — Тоя калугер, когото угоявам, той е…

— Той — отговори Калекен, като закри лице с ръцете си.

— Брадва! Брадва! — викна Ламме. — Да го убия и да продам на търг маста на тоя похотлив пръч! Да се върнем бързо на кораба. Лодката! Де е лодката?

Нел му каза:

— Позорна жестокост е да се убива или ранява пленник.

— Ти ме гледаш свирепо, ще ми попречиш ли? — каза той.

— Да — каза тя.

— Добре! — рече Ламме. — Няма да му сторя никакво зло: само ми позволете да го измъкна от клетката. Лодката! Де е лодката!

Те се качиха бързо. Ламме гребеше с голямо усърдие и в същото време плачеше.

— Ти си тъжен, мили? — му каза Калекен.

— Не — рече той. — Доволен съм: нали вече няма да ме напуснеш?

— Никога! — каза тя.

— Ти си чиста и вярна — рече той, — но, миличка, сладка моя Калекен, аз живеех само за да мога да те намеря, а сега заради тоя калугер във всички наши радости ще има отрова, отровата на ревността… И щом бъда тъжен или просто уморен, пред мене ще изпъкнеш ти, гола, подложила хубавото си тяло на това безсрамно шибане с пръчка. Пролетта на нашата любов беше моя, но лятото — беше негово; есента ще бъде сива, скоро ще дойде зимата и ще погребе моята вярна любов.

— Ти плачеш? — каза тя.

— Да — рече той. — Миналото не се връща.

Тогава Нел каза:

— Щом Калекен е била вярна, би трябвало да те напусне за твоите лоши думи.

— Той не знае колко го обичах — каза Калекен.

— Право ли казваш? — възкликна Ламме. — Ела, миличка, ела, жено моя, няма вече сива есен, нито зима-гробар.

Той се развесели и те се качиха на кораба.

Уленшпигел даде ключовете от клетката на Ламме и Ламме я отвори; той хвана калугера за ухото и се опита да го издърпа на палубата, но не можа. Опита се да го накара да излезе странишком, но пак не можа.

— Трябва всичко да се счупи; петелът е дебел — каза той.

Най-сетне калугерът излезе, като пулеше слисаните си очи и държеше с две ръце шкембето си; при една голяма вълна, която разлюля кораба, той падна на задника си.

А Ламме се обърна към него:

— Пак ли ще ми кажеш „дебелако“? Сега ти си по-дебел от мене. Кой ти даваше да ядеш седем пъти на ден? Аз. Как стана така, дърдорко, че сега си по-спокоен и по-кротък към клетите Голтаци?

И продължи:

— Ако стоиш още една година в клетка, няма да можеш да излезеш вече от нея: когато се раздвижиш, базите ти треперят като свинска пача: ти вече не крещиш; скоро няма да можеш и да дишаш.

— Мълчи, дебелако — рече монахът.

— Дебелако? — каза Ламме разярен. — Аз съм Ламме Гудзак, а ти си брат Дигзак, Ветзак, Льогензак, Слокензег, Вулпсзаг — сиреч брат дебел чувал, чувал тлъстини, чувал лъжи, чувал лакомия, чувал похот; под кожата си ти имаш вече четири пръста лой, очите ти не се виждат: Уленшпигел и аз свободно бихме могли да живеем в катедралата на твоя корем! Ти ме наричаш дебелак, а искаш ли огледало, за да погледнеш шкембето си? Аз, аз те храних, паметнико от месо и кости. Аз се бях заклел, че ще плюеш мас, че вместо пот от тебе ще тече мас и че ще оставяш след себе си следи от мас като свещ, която се топи на слънцето. Казват, че дамлата идва, когато се появи седмата гуша; сега ти си стигнал до пет и половина гуши.