Шарл Костер - Тил Уленшпигел

След това направи знак на Уленшпигел да приближи ухо до устата му и му каза съвсем тихичко:

— След малко ще завали дъжд от дивеч, аз ще ти оставя четири жълтунки повече, отколкото на другите. Ти си капитан, не ме издавай.

После като чу, че вълните плискаха тихичко по стените за кораба, той добави:

— Супата кипи, синко, супата кипи, ала тая печка толкова бавно се разпалва!

Но щом идваше на себе си, той питаше за монаха:

— Де е той? Увеличава ли му се тлъстината?

И като го видеше, изплезваше му се и казваше:

— Голямото дело отива към своя край, аз съм доволен.

Един ден той поиска да донесат на палубата големите везни и да сложат него в едното блюдо, а монаха в другото; щом сложиха монаха, Ламме като стрела отхвръкна нагоре и много се зарадва, когато го погледна:

— Я, колко тежи! Колко тежи! В сравнение с него аз съм лек като дух; ще хвръкна във въздуха като птиче. Я слушайте: свалете го, за да мога да сляза, сега сложете мерките: турете го пак на блюдото. Колко тежи? Триста и четиринадесет ливри 184 184 Ливра — старинна мярка за тежест, около половин килограм. , А аз? Двеста и двадесет.

През следната нощ, призори, Уленшпигел се събуди от виковете на Ламме:

— Уленшпигел! Уленшпигел! Помощ, не й давай да замине. Отрежете въжетата! Отрежете въжетата!

Уленшпигел се качи на палубата и каза:

— Защо викаш? Аз не виждам нищо.

— Тя е — отговори Ламме. — Тя е, жена ми. Хе там, в лодката, която се върти около оня кораб, да, около оня кораб, от който се чуват песни и звуци на виола.

Нел се качи на палубата.

— Срежи въжетата, мила моя — каза Ламме. — Не виждаш ли, че раната ми е изцерена, нейната нежна ръка я превърза; да, тя, тя. Не я ли виждаш изправена в лодката? Чуваш ли? Тя още пее. Ела, любима моя, ела, не бягай от твоя злочест Ламме, който без тебе беше тъй самотен в света.

Нел го хвана за ръката и опипа лицето му.

— Той още има треска — каза тя.

— Отрежете въжетата — викаше Ламме; — дайте ми една лодка! Аз съм жив, щастлив, изцерен.

Уленшпигел отряза въжетата: Ламме скочи от леглото си и както беше по бели гащи и без куртка, почна сам да спуска лодката.

— Вижказа Нел на Уленшпигел, — ръцете му треперят от нетърпение.

Когато лодката беше готова, Уленшпигел, Нел и Ламме се качиха в нея заедно с един гребец и се отправиха към кораба, закотвен далеч в пристанището.

— Виж какъв хубав кораб — рече Ламме, като помагаше на гребеца.

Върху свежото сутрешно небе, обагрено като позлатен кристал от лъчите на изгряващото слънце, корабът изрязваше очертанието на корпуса си и на своите изящни мачти.

Докато Ламме гребеше, Уленшпигел го попита:

— Кажи ни сега, как я намери?

Ламме отговори с откъслечни думи:

— Спях, беше ми вече по-добре. Изведнъж глух шум. Нещо дървено се удря о кораба. Лодка. От шума притичва матрос: „Кой е?“ Нежен глас, нейният глас, синко, нейният, нейният приятен глас: „Приятели.“ След това по-груб глас: „Да живее Голтака! Капитанът на кораба «Йохана» ще говори с Ламме Гудзак.“ Морякът хвърля стълбичка. Луната свети. Виждам човешка фигура, която се качва на палубата: пълни бедра, кръгли колене, широк таз; казвам си: „Това не е мъж“; чувствувам, сякаш някаква роза се разпуква и досяга бузата ми: нейната уста, синко, и чувам, че тя ми казва, тя, разбираш ли, тя самата, която ме обсипва с целувки и сълзи: то беше благоуханен течен огън, който се сипеше по тялото ми: „Зная, че не правех добре; но аз те обичам, мъжо! Заклех се пред бога: сега нарушавам клетвата си, мъжо, мой клети мъжо! Често идвах, но не смеех да се приближа до тебе; най-сетне морякът ми позволи: превързах раната ти, но ти не ме позна; ала аз те изцерих, не се сърди, мъжо! Аз вървях подире ти, но се страхувах, той е на тоя кораб: пусни ме да си вървя; ако ме види, ще ме прокълне и аз ще горя във вечния огън!“ Тя пак ме целуна, разплакана и щастлива, и си тръгна въпреки молбите и сълзите ми: ти ми беше вързал ръцете и краката, синко, но сега…

И при тия думи той загреба така силно, че лодката приличаше на изпъната струна от лък, която хвърля стрела напред.

Приближавайки се до кораба, Ламме каза:

— Ето я на палубата, свири на виола — моята прелестна жена с тъмнозлатисти коси, с тъмни очи, с бузи още свежи, с голи и закръглени ръце и с бели пръсти. Лети, лодко, по вълните!

Когато капитанът на кораба видя, че иде лодка и Ламме гребе като дявол, заповяда да хвърлят от палубата една стълба. Щом наближиха, Ламме скочи от лодката на стълбичката с риск да падне в морето и блъсна зад себе си лодката на повече от пет метра; изкатери се като котка на палубата и отърча при жена си; почти припаднала от радост, тя го целуна, прегърна го и му каза: