Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Уленшпигел се смееше, без да продума. Ламме лъхтеше от негодувание, но Вастееле каза меко:

— Думите ти са лекомислени. Аз не живея за свински бутове и за бира, нито за жълтунки, но за да възтържествува свободата на съвестта. Принцът на свободата прави същото, което правя и аз. Той жертвува имота си, почивката си и щастието си, за да изгони от Нидерландия палачите и тиранията. Прави като него и се помъчи да отслабнеш. Народите не се спасяват с грижа за голям корем, а с горда мъжественост и с безропотно изтърпяване до последния час на тежестите. А сега, ако ти се спи, иди да спиш.

Но Ламме не отиде, защото се почувствува посрамен.

И те ковяха оръжие и ляха куршуми до сутринта. И така — три дни.

След това тръгнаха през нощта за Ганд, като продаваха по пътя клетки, мишеловки и мекици.

Спряха се в Мьолестее 151 151 Мьолестее — предградие на Ганд. , градчето на мелниците, всички покриви на което са червени: уговориха се да тръгнат всеки поотделно да върши занаята си и да се намерят вечерта, преди да удари камбаната за прибиране, в кръчмата „Лебеда“.

Ламме обикаляше улиците на Ганд, продавайки мекици; тоя занаят почна да му се харесва и той търсеше жена си, като изпразваше множество кани и ядеше непрекъснато. Уленшпигел предаде писмата на принца и свършилия медицина Якоб Сколап на шивача Лиевен Смет, на Жан дьо Вулфшегер, на бояджията Жилне Коарн и на керемидаря Жан дьо Роозе; те му предадоха парите, които бяха събрали за принца, и му казаха да почака няколко дни в Ганд и околностите, за да му дадат още.

По-късно тия хора бяха обесени за ерес на новата бесилка и останките им бяха заровени в Полето на бесилките, близо до портата на Брюге.

През това време началникът на полицията Червенокосия Спелле 152 152 Спелле — брабански началник на полицията, наречен „Червена суровица“ поради червения си жезъл, който в очите на народа бил знак на своеволие и насилие. , въоръжен с червената си пръчица, препускаше на своя мършав кон от град на град, издигаше навсякъде ешафоди, палеше клади, копаеше ями, за да заравя в тях живи злочестите жени и девойки. И кралят наследяваше.

Веднъж, когато седяха с Ламме под едно дърво в Мьолестее, Уленшпигел се почувствува преизпълнен с тъга. Беше студено, макар че бе юни. От отрупаното със сиви облаци небе падаше дребна градушка.

— Синко — каза му Ламме, — от четири нощи ти се скиташ безсрамно, ходиш при леките момичета, спиш в Сладкото грехопадение и скоро ще заприличаш на човек, изобразен върху табелата, който пада с главата напред в кошер пчели. Напразно те чакам в Лебеда; предричам ти, че няма да видиш добро от безпътния живот, който водиш. Защо не се ожениш, както налага добродетелта?

— Ламме — рече Уленшпигел, — в приятната борба, която се нарича любов, онзи, за когото една жена значи всичките, а всичките жени — една, не бива да избързва лекомислено с избора си.

— Ами Нел, не помисляш ли за нея?

— Нел е в Дамме, много далеч оттук — каза Уленшпигел.

Докато приказваха така, а градушката ставаше все по-гъста, една млада и прелестна жена мина тичешком, покрила глава с полата си.

— Хей, унесена главо — рече тя, — какво правиш под дървото?

— Мечтая — каза Уленшпигел — за някоя жена, която би ме закрила от градушката с полата си.

— Тя е пред тебе — каза жената, — ставай!

Уленшпигел стана и отиде при нея.

— Пак ли ще ме оставиш сам? — рече Ламме.

— Да — отговори Уленшпигел, — но ти иди в „Лебеда“, изяж един или два овнешки бута, изпий дванадесет потира бира, ще заспиш и няма да тъгуваш.

— Ще го направя — рече Ламме.

Уленшпигел се приближи до жената.

— Дигни — каза тя — фустата ми от едната страна, аз ще я дигна от другата и веднага да бягаме.

— Защо да бягаме? — попита Уленшпигел.

— Защото — рече тя — искам да избягам от Мьолестее: началникът на полицията Спелле е в града заедно с двама агенти и се е заклел, че ще накара да бият с камшик всички леки момичета, които нему платят пет флорина. Ето защо бягам; бягай и ти и остани при мене, за да ме браниш.

— Ламме — викна Уленшпигел. — Спелле е в Мьолестее. Иди в Дестелберг, в „Звездата на влъхвите“.

Уплашен, Ламме стана, стисна с две ръце корема си и се затича.

— Де отива тоя дебел заек? — рече момичето.

— В едно леговище, където ще го намеря — отговори Уленшпигел.

— Да бягаме — рече тя и тупна крак като нетърпелива кобила.

— Аз искам да бъда добродетелен, без да тичам — рече Уленшпигел.