Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Правил съм по-рано — каза Уленшпигел.

— А ти? — обърна се Вастееле към Ламме.

— Аз ще продавам палачинки и мекици.

— Елате с мен; ето тук има приготвени клетки и мишеловки; сечива и меден тел, който е потребен за поправки и за направа на нови. Донесе ми ги един от моите шпиони. Това е за тебе, Уленшпигел. А за тебе, Ламме, ето ти една фурничка и едно духало; ще ти дам брашно, масло и дървено масло, за да правиш палачинки и мекици.

— Той ще ги изяде — каза Уленшпигел.

— Кога ще почнем да ги правим? — попита Ламме.

Вастееле отговори:

— Най-напред една-две нощи ще ми помагате: не ще мога да свърша сам многото си работа.

— Гладен съм — рече Ламме, — може ли да се похапне тука?

— Има хляб и сирене — каза Вастееле.

— Без масло ли? — попита Ламме.

— Без масло — каза Вастееле.

— Имаш ли бира или вино? — попита Уленшпигел.

— Аз не пия — отговори той, — но ще отида до близката кръчма „Пеликан“ и ще ви донеса, щом искате.

— Да — каза Ламме, — донеси ни и шунка.

— Ще донеса всичко, каквото искате — каза Вастееле и погледна с голямо презрение Ламме.

Все пак той донесе бира и един пушен свински бут. И развеселеният Ламме яде за петима.

— Кога ще почнем работата?

— Тая нощ — каза Вастееле, — но ти остани в ковачницата и не се страхувай от моите работници. И те са протестанти като тебе.

— Това е добре — рече Ламме.

Привечер, когато удари камбаната за прибиране в къщи и вратите бяха затворени, Вастееле, подпомогнат от Уленшпигел и Ламме, слиза в зимника и донася оттам тежки връзки оръжия.

— Ето — каза той — двадесет аркебуза, които трябва да се поправят, тридесет парчета желязо, от които трябва да се направят копия, и олово, което трябва да се претопи в хиляда и петстотин куршума; вие ще ми помагате.

— С двете си ръце — каза Уленшпигел, — защо нямам четири, за да мога да ти помагам!

— Ламме ще ни помага — каза Вастееле.

— Да — рече Ламме жаловито и сънливо от преяждане и преливане.

— Ще топиш олово — рече Уленшпигел.

— Ще топя олово — каза Ламме.

Като топеше оловото и лееше куршуми, Ламме поглеждаше свирепо ковача Вастееле, който го караше да стои буден, когато умираше за сън. Той Лееше куршумите мълчаливо, с яд и страшно му се искаше да излее стопеното олово върху главата на ковача Вастееле. Но се сдържа. Ала към полунощ го хвана яростта, сломи го преумората и докато Вастееле и Уленшпигел лъскаха търпеливо топовете, аркебузите и копията, той държа с пресипнал глас следното слово на ковача:

— Ето — каза Ламме, — ти си мършав, блед и хилав, вярващ в добросъвестността на принцовете и на големците в тоя свят и пренебрегващ от прекалено усърдие тялото си, твоето благородно тяло, като го оставяш да вехне в нищета и унижение. Не за това бог и природата са го създали. Знаеш ли ти, че за да може да диша нашата душа, която е диханието на живота, има нужда от бакла, от месо, от бира, от вино, от шунка, от луканки, от наденици и от почивка; а ти живееш с хляб, вода и бодърствуване.

— Отде тоя дар слово у тебе? — попита Уленшпигел.

— Той не знае какво говори — отвърна тъжно Вастееле.

Но Ламме се ядоса и продължи:

— Зная по-добре от тебе. Казвам, че сме луди, аз, ти и Уленшпигел, дето си вадим очите за всички тия принцове и големци на земята, които биха ни се смели много, ако ни видеха как пукаме от умора и не можем да спим, за да ковем оръжия и да леем куршуми за тях. В това време те пият френско вино и ядат германски угоени петли в златни потири и в английски калаени съдове и пет пари не дават дали техните врагове не ни режат нозете с косите си и не ни хвърлят в кладенците на смъртта, докато ние търсим във въздуха бога, по чиято милост те са могъщи. В това време те, които не са нито протестанти, нито калвинисти, нито лютерани, нито католици, а пълни скептици, купуват и завоюват княжества, ядат имотите на монасите, на свещениците и на манастирите, имат всичко — девственици, жени, леки момичета, и пият в златните си потири за своето непрекъснато веселие, за нашите вековечни глупости, лудории, скудоумия и за седемте смъртни грехове, които те вършат под твоя нос, о, ковачо Вастееле, измършавял от прехласване. Погледни полята, ливадите, погледни узрелите нивя, овощните градини, добитъка; златото, което излиза от земята; погледни дивите зверове в горите, птиците в небето, вкусните жълтунки и дроздове, главата на глигана, бута на сърната: всичко е за тях лов, риболов, суша, море, всичко. А ти, ти прекарваш живота си с хляб и вода и ние се съсипваме тук за тях без сън, без ядене и пиене. И когато умрем, те ще ритнат с крак нашите мърши и ще рекат на майките ни: „Направете други, от тия няма вече полза.“