Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Тогава — рече Ламме — това е манастир на дяволски монахини, а съдържателката е игуменката им.

— Да — каза Уленшпигел, — тя именно води от името на господаря Велзевул по пътя на греха петнадесет хубави момичета, които живеят любовен живот; тя им дава подслон и храна, но им забранява да спят.

— Бил ли си вече в тоя манастир? — каза Ламме.

— Искам да потърся там жена ти. Ела.

— Не — рече Ламме. — Размислих и няма да вляза.

— Ще оставиш ли приятеля си сам да се излага на опасност сред тия астарти?

— Ами нека и той не отива — каза Ламме.

— Но ако трябва да отиде, за да намери Седмината и жена ти? — отвърна Уленшпигел.

— Предпочитам да спя — рече Ламме.

— Я ела — каза Уленшпигел, като отвори вратата и го блъсна пред себе си. — Ето я съдържателката зад бъчвите между две свещи: залата е грамадна, с таван от почернял дъб, с опушени греди. Наоколо навред пейки, маси с разклатени крака, отрупани с чаши, кани, канчета, потири, кърчази, шишета, бутилки и други съдове за питиета. В средата пак маси и столове, по които са наслагани женски наметки, позлатени колани, кадифени обувки, гайди, флейти и свирки. В ъгъла една стълба води за горния етаж. Един дребен оскубан гърбушко свири на клавесин 148 148 Старинно пиано. , поставен на стъклени крака, от което инструментът скрибучи. Танцувай, шишко. Петнадесет хубави леки момичета са насядали по маси и столове с преметнати или прострени, както им е хрумнало, нозе, наведени, изправени, облакътени, извърнати, легнали възнак или настрана, облечени в бяло, червено, с голи ръце и рамене, и гърди, открити до средата на тялото. Тук има най-различни: избирай! Светлината на свещите гали русите коси на някои от тях и оставя в сянка сините им очи, от които се вижда само блясъкът на някакъв влажен огън. Други, загледани в тавана, свирят на виола и пеят, въздишайки, някоя немска балада. Трети пък, закръглени, мургави, тлъсти, безсрамни, пият на един дъх потири амбуазко вино, показват пълните си ръце, голи до раменете, деколтираните си рокли, отдето се показват ябълките на гърдите им, и с пълна уста приказват без стеснение една след друга или всички заедно. Чуй ги:

— Не ни трябват днес пари! Днес ни трябва любов, любов по наш избор, любов на дете, на юноша, на всеки, когото си харесаме, без да плаща. — Нека ония, в които природата е вляла мъжка сила, за да станат самци, дойдат тук при нас от обич към бога и към нас. — Вчера бе ден, в който се плащаше, днес — в който се люби! Нека пие, който иска, от нашите устни: те са още влажни от бутилките. Вино и целувки — това е истинско пиршество! — По дяволите вдовиците, които спят сами! — Ние сме леки момичета! Днес е денят на любовта. Ние разтваряме прегръдки за младите, за силните и за красивите. Да пием! — Миличка, нали за любовната битка бие сърцето ти като тамбурин? Какво махало! Това е часовникът на целувките. Кога ще дойдат те с пълни сърца и празни кесии? Не подушват ли те радостните приключения? Каква е разликата между младия Голтак и господин маркграфа? Господинът плаща с флорини, а младият Голтак — с милувки. Да живее Голтака! Кой иска да разбуди гробищата?

Тъй казваха добрите, пламенните и веселите измежду момичетата, отдадени на любовен живот.

Но имаше и други с тесни лица, измършавели плещи, които бяха превърнали телата си в дюкянчета за спестяване и измъкваха лиар по лиар цената на своята изтощена плът. Те мърмореха:

— Много глупаво е да се отказваме от плащане в тоя уморителен занаят заради чудните прищевки на пощръклелите за мъже момичета. Ако те са побъркани, ние не сме и вместо на стари години да се влачим като тях оголели край пътищата, предпочитаме да ни плащат, щом се продаваме. — Да имат да вземат безплатно! Мъжете са грозни, миризливи, мърморковци, лакоми и пияници. Само те тикат нещастните жени към злото!

Но младите и хубавите не слушаха тия приказки и отдали се всецяло на своите наслади и пиенето, думаха:

— Чувате ли погребалния звън на църквата „Света Богородица“? Ние сме огън! Кой иска да разбуди гробищата?

Като видя толкова много жени, събрани на едно място, чернокоси и руси, млади и увехнали, Ламме се засрами; той наведе очи и извика:

— Уленшпигел, де си?

— Той се помина, приятелю — каза му една едра мома, като го улови за ръката.

— Помина ли се? — рече Ламме.

— Да — каза тя, — преди триста години заедно с Якобус дьо Костер от Маарланд 149 149 Тъй нареченият гроб на Уленшпигел в Дамме (над който има паметник във вид на фигура на учен с очила, който чете книга, а до него бухал), бил показван през XVI век като гроб на стария нидерландски поет Яков ван Маарланд. .