Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Не е в негова власт да махва гърбиците, които са за наказание — отговори поклонникът.

— А махвал ли е други? — попита Уленшпигел.

— Да, ако гърбиците са скорошни. Стане ли такова чудо, целият град празнува и пирува. И всеки поклонник дава една сребърна монета, а често и златен флорин на щастливия излекуван, който става светец поради излекуването си и молитвите му за другите биват чути от господа.

Уленшпигел каза:

— А защо богатият свети Рьомакл иска като някой противен аптекар да му плащат за изцеряването?

— Нечестив пешеходецо, той наказва ония, които го хулят! — отговори поклонникът, като раздруса ядосано гърбицата си.

— Ох — изстена Уленшпигел.

Преви се и падна под едно дърво.

Поклонникът го погледна и рече:

— Когато свети Рьомакл порази някого, поразява го здравата.

Уленшпигел преви гръб и изстена, като се чешеше:

— Преславни светецо, смили се! Това е възмездието. Усещам между раменете си люта болка. Ох! Ай! Прости ми, свети Рьомакл. Иди си, поклоннико, иди си, остави ме тук сам като отцеубиец да плача и да се разкайвам!

Но поклонникът бе избягал вече до Големия площад на Буйон, дето се бяха събрали всички гърбави.

Там, треперещ от страх и с пресеклив глас, той им каза:

— Срещнах един поклонник… строен като топола… поклонник… хулеше светеца… на гърба му гърбица… гърбица, която страшно боли!

Като чуха това, поклонниците нададоха хиляди радостни възклицания:

— Свети Рьомакл, щом можеш да наказваш с гърбици, можеш и да ги махаш. Махни нашите гърбици, свети Рьомакл!

В това време Уленшпигел си беше отишъл от дървото. Минавайки през безлюдното предградие, гой видя над ниската порта на една кръчма разлюлени върху един прът два свински мехура, закачени така, за да се знае, че сега е панаирът на надениците, panch Kermis, както казват в Брабан.

Уленшпигел свали един мехур, взе от земята костите на един калкан, поряза се, пусна кръвта в мехура, наду го, завърза го, сложи го на гърба си, а отгоре му тури рибената кост. Нагласен така, с извит гръб, клатеща се глава и разтреперани нозе, също като гърбав старец, той отиде на площада.

Поклонникът, който го бе видял, когато падна, го съзря и извика:

— Ето го богохулника!

И го посочи с пръст. И всички изтичаха да видят нещастника.

Уленшпигел клатеше жално глава.

— Ах! — рече той. — Аз не заслужавам нито милост, нито съжаление; убийте ме като бясно куче.

А гърбавите потриваха ръце и думаха:

— Още един наш побратим.

Уленшпигел процеди през зъби:

— Скъпо ще ми платите това, зли хора — но се преструваше, че понася търпеливо всичко и каза: — Няма нито да ям, нито да пия, дори ако гърбицата ми се втвърди от това, докато свети Рьомакл не ме изцери така, както ме и наказа.

Мълвата за чудото стигна до старшия свещеник и той излезе от църквата. Беше едър, шишкав и величествен. Дигнал глава, той разцепи като кораб морето на гърбавите.

Посочиха му Уленшпигел; той му каза:

— Тебе ли, клетнико, порази бичът на свети Рьомакл?

— Да, ваше преподобие — отговори Уленшпигел, — тъкмо мене, неговия смирен поклонник, който го моли, ако желае, да излекува прясната ми гърбица.

Свещеникът долови в тия думи някаква хитрина и каза:

— Я да пипна гърбицата.

— Пипнете, ваше преподобие — отговори Уленшпигел.

Свещеникът опипа и каза:

— Тя е съвсем скорошна и влажна. Но аз се надявам, че свети Рьомакл ще прояви милостта си. Ела с мене.

Уленшпигел последва свещеника и влезе в църквата. Гърбавите вървяха подире му и викаха:

— Ето го прокълнатия! Ето го богохулника! Колко тежи прясната ти гърбица? Ще направиш ли от нея торба, за да събираш нари? През целия си живот се подиграваше с нас, че си бил строен; сега е наш ред. Слава на свети Рьомакл!

Без да промълви дума, навел глава и следвайки свещеника, Уленшпигел влезе в един малък параклис, дето имаше гробница, цялата от мрамор, покрита с голяма плоча, също мраморна. Между гробницата и стената на параклиса нямаше място дори колкото една голяма педя. Тълпата гърбави поклонници, нанизани един след друг, минаваха между стената и плочата на гробницата, с която мълчаливо търкаха гърбиците си. Те се надяваха, че по тоя начин ще бъдат изцерени. И ония, които търкаха гърбиците си, не искаха да сторят място на другите, които още не бяха ги натъркали и се биеха помежду си, но поради светото място това ставаше безшумно и ударите се нанасяха скритом, подло, както правят гърбавите.

Свещеникът каза на Уленшпигел да се качи върху плочата, за да могат всички поклонници да го виждат добре. Уленшпигел отговори: