Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

Фаръма млъкна и се замисли.

— А по-нататък? — попита другият. — Какво стана с Оана?

— Тъкмо за това мислех и аз — започна старецът, като загрижено поглади коленете си. — Как да ви разкажа продължението, без да се върна назад и да ви говоря за Ликсандру и Дарвари, и най-вече за техните нови приятели, които срещнаха в кръчмата на Фаника Тунсу. Туй е доста дълга история и за да я разберете, трябва първо да чуете какво се случи с Драгомир и Замфира.

Мъжът от бюрото избухна в смях, после млъкна и натисна бутона.

— Добре, пак ще поговорим — каза той.

Вратата се отвори и се появи младежът.

— Много ви благодаря — надигна се изведнъж Фаръма и се поклони няколко пъти.

Едва на другия ден Фаръма разбра, че е бил при Економу, заместник-секретаря на вътрешните работи. Този път Думитреску го посрещна по-неприветливо:

— Прочетох още двеста страници и пак не успях да разбера какво става с Дарвари. Нас ни интересува Дарвари и чак след това Ликсандру и останалите. Другарят заместник-държавен секретар Економу има голяма слабост към литературата и се заинтересува от Оана. Нас ни интересува Дарвари. Когато дойдохте при Борза, вие дойдохте да питате за Ликсандру, а не за Оана. Върнете се сега към Ликсандру и Дарвари… преди няколко дни казахте, че Ликсандру бил започнал да учи Дарвари на староеврейски. Каква връзка има едното с другото? Нали Дарвари постъпи във военно училище. За какво му беше да учи староеврейски?

— Да, нямаше нужда — започна малко смутено Фаръма. — Но както ви казах: това е дълга история и всичко, което се случи, има връзка с Оана. Трябва да знаете, че Ликсандру напусна Букурещ през есента на 1916, по време на отстъплението, и когато се върна през 1918, беше вече шестнайсет-седемнайсетгодишен, караше шестия клас на лицея „Спиру Харет“, защото преди това бе учил няколко години частно в Яш. След година Дарвари постъпи във военното училище в Търгу Муреш. Но един ден — не си спомням точно кога — Ликсандру отиде при равина от „Каля Мошилор“ и му рече: „Вие може би не ме помните. Аз съм Ликсандру, приятелят на Йожи. Искам да разбера какво се е случило с него и затова дойдох при вас. Ако Йожи беше останал жив, отдавна щях да науча староеврейски. Затова дойдох при вас да ме научите, както научихте Йожи“. Равинът не му отвърна и дълго време го гледа замислен. После каза: „Добре, ще те науча. Идвай при мене всяка сутрин, един час преди училище и всеки следобед — час преди да залезе слънцето.“ Тъкмо тогава хрумна на Ликсандру идеята да учи староеврейски, откакто Дарвари му каза, че ще става авиатор — беше момче интелигентно и трудолюбиво — и само за две години, докато завърши лицея, го научи така добре, че можеше дори да превежда от книгите на Стария завет, също както би превел и от някой чужд поет. Забравих да ви кажа, че той още в основното училище си беше такъв — мечтател, обичаше много поезията и в лицея четеше разни поети. Но и в поезията имаше малко странен вкус. На шестнайсет обичаше Калдерон де ла Барка 16 16 Испански драматург (1600–1681). — Б.пр. , Камоинш 17 17 Луиш Ваш де Камоинш (1525–1580), португалски поет. — Б.пр. или Са де Миранда 18 18 Португалски поети драматург (1485–1558). — Б.пр. …

— Оставете това — прекъсна го Думитреску. — Кажете ми, как на Дарвари му хрумна да го учи на староеврейски. И как същият този Дарвари, ученик във Военното училище, с толкова задължения успя да научи такъв труден език? За какво му беше този староеврейски? Нали искаше да става авиатор?

— Тъкмо тогава и Ликсандру реши да става авиатор също като Дарвари. „Тогава трябва да дойдеш и ти е мене и да потърсим Йожи — му каза Дарвари. — Затова трябва да научиш староеврейски. Да разбереш и ти, че Йожи не е умрял. Ако беше така, досега щяха да намерят тялото му. Той сигурно е някъде тук, на земята, но ние не го виждаме, не знаем къде да го търсим. Но накрая аз ще разбера къде е…“ И така успя да го накара да научи езика. Даваше му уроци само през ваканциите, но му купи граматика и речник и самият той се мъчеше да учи, докато ходеше във Военното училище. Но не вярвам, че Дарвари успя да напредне. Нямаше нито паметта на Ликсандру, нито дарбата му. Имаше и още нещо. През тия години 1919 и 1920 Ликсандру и момчетата откриха Оана и всяка събота вечер отиваха до кръчмата на Тунсу да я вземат на разходка, но не из града, а все в покрайнините, където всички я познаваха и затова не се притесняваха, че ще ги видят с нея. Скитаха така из незастроените места и стигаха чак до полето, дето започваха нивята. Оана крачеше между тях с дългите си плитки и пееше, а момчетата й пригласяха. А когато имаше луна, спираха да починат под някоя черница и Ликсандру й викаше: „Оана, ще взема да напиша за теб една нова митология!“… Защото от всички най-много я обичаше Ликсандру.