Кен Фолет - Опасно богатство

Маменето бе най-опасно, когато залозите бяха високи. Когато хората играеха за някакви си пенита, никога не им хрумваше, че могат да ги лъжат. Подозрителността обаче нарастваше заедно с размера на залозите.

Ако го хванеха тази вечер, това нямаше да означава само провал на плана му да съсипе Тонио. Маменето на карти бе най-тежкият грях, който един английски джентълмен би могъл да извърши. Щяха да го помолят да напусне клубовете си, приятелите му никога нямаше да са си вкъщи, когато ги търсеше, никой нямаше да разговаря с него, ако се срещнеше случайно на улицата. Беше чувал съвсем малко истории за англичани, които лъжат на карти, но всички те свършваха по един и същи начин: провинилият се напускаше страната и отиваше да започне „на чисто“ в някоя дива и нецивилизована територия като Малайзия или Хъдсън Бей. Съдбата на Мики щеше да е да се върне в Кордоба, където да понася подигравките на по-големия си брат, и да прекара остатъка от живота си в отглеждане на говеда. От самата мисъл му се повдигаше.

Тази вечер обаче възможната печалба бе не по-малка от риска.

Не го правеше единствено за да достави удоволствие на Огъста. Само по себе си това бе достатъчна причина: тя бе пропускът му за обществото на богатите и влиятелни хора в Лондон. Той обаче искаше и работата на Тонио.

Папа бе казал, че Мики ще трябва сам да си заработва прехраната в Лондон — от вкъщи повече нямаше да му изпращат пари. Постът на Тонио бе идеален за целта. Той щеше да позволи на Мики да живее като истински джентълмен, без да върши почти никаква реална работа. Освен това щеше да е стъпка нагоре по социалната стълбица. Някой ден Мики може би щеше да стане посланик. А тогава вече щеше да си държи главата гордо изправена, в каквато и компания да се намираше. Дори брат му нямаше да е в състояние да се подсмихва подигравателно на това.

Мики, Едуард, Соли и Тонио вечеряха рано в „Каус“ — клуба, който и четиримата предпочитаха. В десет вечерта вече бяха в игралната зала. На масата за „Бакара“ към тях се присъединиха други двама комарджии, които бяха чули за високите залози: капитан Картър и виконт Монтан. Монтан бе глупак, но Картър беше здравомислещ и упорит и на Мики щеше да му се наложи да внимава с него.

На около двайсет и пет — трийсет сантиметра от ръба на масата бе начертана бяла линия. Всеки от играчите имаше купчинка златни суверени пред себе си, поставена извън белия квадрат. Залогът се считаше за направен, когато парите прекосяха тебеширената линия.

През целия ден Мики се преструваше, че пие. На обяд само си бе наквасил устните с шампанско, след което тайно го изсипа на тревата. Във влака, докато пътуваха обратно към Лондон, на няколко пъти бе приел предложената от Едуард плоска бутилка, но всеки път запречваше гърлото й с език. Отстрани изглеждаше, че отпива голяма глътка. На вечеря си бе налял малка чаша кларет 9 9 Кларет — червено вино от региона на Бордо. — Б.пр. , след което два пъти си долива, без дори да го е опитал. Сега пък съвсем тихо си поръча джинджифилова бира 10 10 Джинджифилова бира — безалкохолна или слабоалкохолна напитка, която се приготвя от джинджифил, захар, лимон и мая. — Б.пр. , която приличаше на бренди със сода. Трябваше да е напълно трезвен, за да извърши незабелязано фините манипулации, с помощта на които щеше да измами и разори Тонио Силва.

Облиза нервно устните си, усети се и се опита да се успокои.

От всички игри на карти, професионалните измамници обичаха най-много бакара. „Тя сигурно е била измислена“, каза си Мики, „за да могат умните да крадат от богатите“.

На първо място, в тази игра се разчиташе единствено на късмета, уменията и стратегията нямаха никакво значение. Играчът получаваше две карти и събираше стойността им: тройка и четворка правеха седем, двойка и шестица — осем. Ако сборът възлизаше на число, по-голямо от девет, се броеше само последната цифра, тоест петнайсет бе равно на пет, двайсет бе нула, а най-високият възможен резултат бе девет.

Играч, на когото се бяха паднали две карти с нисък сбор, можеше да изтегли и трета. Тя се поставяше с лицето нагоре, така че всички да я виждат.

Така нареченият „банкер“ раздаваше само три ръце: една вляво, една вдясно и една на себе си. Играчите залагаха или на лявата, или на дясната ръка. Банкерът изплащаше всички ръце, по-високи от неговата.

Второто голямо предимство на бакарата — от гледна точка на измамника — бе фактът, че тя се играе с поне три тестета едновременно. Това означаваше, че мошеникът спокойно може да използва четвърто тесте и да измъкне необходимата му карта от ръкава си, без да се притеснява, че тя вече е попаднала у друг играч.