Кен Фолет - Опасно богатство

Той се забави още малко, не искаше да си тръгват.

— Още една целувка.

— Да…

Целуна я отново, а тя силно го прегърна.

— Хю — каза му, — радвам се, че те срещнах.

Хю си помисли, че това е най-хубавото нещо, което някой някога му е казвал.

Върнаха се обратно на пътеката и забързано се отправиха на север. Миг по-късно ги застигнаха двама гонещи се младежи. Първият се сблъска с Хю, който полетя към земята. Когато успя да се изправи, залитайки, те вече бяха изчезнали.

Мейзи загрижено се обърна към него.

— Добре ли си?

Той се отупа и вдигна от земята шапката си.

— Нямам поражения — отвърна, — но не бих искал да ти се случи същото. Хайде да минем през полянките — от там може би ще е по-безопасно.

В мига, в който напуснаха пътеката, газените фенери угаснаха.

Продължиха напред, обгърнати от мрак. В момента отвсякъде долитаха мъжки викове и женски писъци, прекъсвани от време на време от пронизителните полицейски свирки. На Хю внезапно му хрумна, че могат да го арестуват. Ако това се случеше, всички щяха да разберат с какво се е занимавал тук. Огъста щеше да заяви, че е прекалено разпуснат и не може да му се повери отговорен пост в банката. Простена. После обаче си спомни усещането, докато бе докосвал гърдите на Мейзи и реши, че не му пука какво може да каже Огъста.

Избягваха пътеките и откритите пространства. Внимателно избираха пътя си между дървета и храсталаци. Хю знаеше, че от речния бряг теренът започва леко да се издига. Следователно, щом се изкачваха, значи вървяха в правилната посока.

В далечината мерна проблясващите светлини на фенери и се насочи към тях. Скоро започнаха да застигат и други двойки, които отиваха натам. Хю се надяваше, че ако се движат в група от очевидно почтени и трезви хора, ще има по-малка вероятност от проблеми с полицията.

Точно когато се приближиха към портата обаче, през нея влезе отряд от трийсет-четирийсет полицаи. Те грубо си проправяха път през тълпата, като удряха с палките си наред, без да правят разлика между мъже и жени. Хората се обърнаха и хукнаха в обратна посока.

Хю отново съобрази бързо.

— Позволи ми да те понося — каза на Мейзи.

Тя се изненада, но отвърна:

— Добре.

Той се наведе и я вдигна. Едната му ръка придържаше раменете й, а другата — коленете.

— Престори се, че си припаднала — нареди й.

Тя затвори очи и се отпусна. Хю тръгна напред, право срещу натиска от скупчените хора, като викаше: „Сторете път! Сторете път!“ с възможно най-авторитетния си тон. Когато виждаха жената, на която очевидно не й бе добре, дори бягащите се опитваха да се отдръпнат и да го пропуснат. Стигна до напредващите полицаи, които се стреснаха също като обикновените хора.

— Дръпнете се, полицай! Пуснете дамата да мине! — извика на един от тях.

Мъжът изглеждаше враждебно настроен и за миг Хю си помисли, че измамата му ще бъде разкрита. После обаче се намеси сержантът.

— Пуснете господина!

Хю тръгна през групата полицаи — и изведнъж се озова на свобода, в безопасност.

Мейзи отвори очи и той й се усмихна. Харесваше му да я носи и не бързаше да се отърве от товара си.

— Добре ли си? — попита я.

Тя кимна. Изражението й подсказваше, че може всеки миг да се разплаче.

— Пусни ме на земята.

Той внимателно я остави да стъпи, след което я прегърна.

— Хей, недей да плачеш — каза. — Вече всичко свърши.

Мейзи само поклати глава.

— Не е заради това — обясни. — И преди съм виждала сбивания. Обаче сега за първи път някой се погрижи за мен. През целия си живот сама съм се грижила за себе си. Това е ново преживяване за мен.

Хю не знаеше какво да й каже. Всички момичета, които бе срещал, приемаха за даденост мъжете да се грижат за тях. Общуването му с Мейзи бе като едно непрестанно откровение.

Хю се огледа за такси. Наоколо не се виждаше нито един файтон.

— Страхувам се, че ще се наложи да повървим.

— Когато бях на единайсет години, за четири дни стигнах пеша до Нюкасъл — заяви тя. — Мисля, че мога да вървя от Челси до Сохо.

Мики Миранда бе започнал да лъже на карти, докато учеше в „Уиндфийлд“ — така допълваше недостатъчната издръжка, която му изпращаха от дома. Изобретеният от него метод бе груб, но даваше задоволителни резултати срещу съучениците му. След това, по време на дългото презокеанско пътуване към дома, което бе предприел след завършването на училището и преди да влезе в университета, се опита да „оскубе“ един от спътниците си. Само че мъжът се оказа професионален картоиграч-измамник. Той се развесели от опита на Мики и го взе под крилото си, научи го на всички основни принципи на занаята.