Владислав Реймонт - Селяни

— По-бързо, Петрек, по-бързо — викаха все по-често, понеже нетърпението им нарастваше и като че ли се опомняха, та почти тичешком стигнаха граничните могили при самата гора.

Вдигнаха ритлите на колата и Ягна се изтърси като отвратителна мърша заедно с тора, та чак земята изохка под нея. Тя падна възнак и дори не помръдна.

Приближи се кметицата, ритна я с крак и закрещя:

— Па ако се върнеш в село, ще насъскаме псетата по тебе! — И взе една буца или камък и с все сила я хвърли по нея. — За злото, дето стори на децата ми!

— Задето цялото село осрамоти! — биеше я друга.

— Да се пръждосаш навеки!

— Дано светата земя не те приеме!

— Да пукнеш от глад и жажда!

И я удряха с гласове, с буци пръст, камъни и шепи пясък, а тя лежеше като пън, загледана само в разлюлените над нея дървета.

Внезапно притъмня и заваля едър и зърнест дъжд.

Петрек се нещо позабави с колата, та без да го чакат, връщаха се на групи и някак странно притихнали. Но нейде на средата на пътя срещнаха Доминиковица, която идеше окървавена, с разкъсани дрехи, разплакана и едва опипваше с тоягата си пътя. Като разбра кои хора я срещат, тя избухна със страшен глас:

— Дано мор да ви измори! Чума да ви тръшне! Огън и вода да не ви пощади!

Всяка свиваше глава в рамене и бягаше изплашена.

А тя с големи крачки забърза да спасява Ягуша.

Бурята беше страшна, небето посиня като олово, прах на исполински кълба се замота, тополите с хлипане и с вик се огъваха доземи, зафучаха ветрища и все по-безумно се втурваха в житата, пръсваха се на всички страни и ревяха като бесни бикове, па се хвърляха в горите буйни, разфучали се и с шум до небесата.

Гръм след гръм следваха, търкаляха се с трясък по цял свят, та чак земята трепереше и къщите се тресяха.

Измотаните валма на медно-сините облаци отпуснаха ниско набъбнали и подути кореми и час по час някой се пукваше, трясваше мълния и изригваха потоци от ослепителна светлина.

Понякога се сипеше рядък град и чукаше по листата и клоните.

А в синята мрачина на деня, на мътилката и на градушката се блъскаха отчаяно дървета, храсти и жита, сякаш искаха да побягнат някъде, но удряни отвред от вихъра, ослепявани от светкавици, пощурели от рев, те само се виеха и блъскаха с диво съскане, а нейде отвисоко, през облаци, мрак и виелици прелитаха сини светкавици, хвърчеха като гъмжило от огнени змии, летяха те изтръгнати от нещо и неизвестно къде запокитени, ту летяха мигновено, ту загасваха и ослепяваха цял свят, самите те слепи и неми като човешката участ. И така с прекъсвания продължи чак до вечерта. Едва по мръкнало се успокои напълно и настана тиха, тъмна и възхладна нощ.

На сутринта се отвори чуден ден. Небето беше безоблачно и се синееше като оплакнато, земята блестеше от роса, птички радостно пееха и всички създания се къпеха с умиление в пресния благоуханен въздух.

А в Липци всичко тръгна по старому. Щом слънцето изскочи на няколко остена, всички като наговорени занаизлизаха на жътва: от всяка къща тръгваха на цяла дружина, от всяка къща святкаха сърпове и коси, из всеки двор се източваше кола и тръгваше по междите и полските пътеки.

И когато черковната камбанка зачурулика, всички вече стоеха готови на постатта си и като чуха звъна, а които бяха по-близо — и трогателното свирене на органа, почнаха да четат молитви: кой коленичеше, кой дори с глас се молеше, кой само въздишаше набожно и набираше сили, но всеки се кръстеше, плюеше на ръце, заставаше здраво на постатта, прегъваше гръб, хващаше лакомо сърпа или косата и почваше да жъне и да коси.

Пълна, тържествена тишина обгърна нежънатото поле, настана като че ли свето богослужение на тежкия, неуморен и плодовит труд.

Слънцето все по-високо се издигаше, жегата от час на час се усилваше, огнени блясъци обливаха полето и жътвеният ден се проточи като пшениченото злато и звънеше като злато с тежко, зряло зърно.

Селото опустя и сякаш замря. Къщята бяха изпозатворени, защото всичко живо, което можеше да се мръдне от мястото си, отиде на жътва; дори и децата, дори старите и немощните, дори кучетата късаха връзлата си, напущаха обезлюдените дворища и тръгваха след народа.

Вече по всички ниви, докъдето око можеше да достигне, в страшна жега, между златисти жита, в трепкащия от мараня ослепителен въздух, от зори до късна вечер лъскаха сърпове и коси, ризи се белееха, вълненици се аленееха, мяркаше се неуморим народ и продължаваше тихата и напрегната работа. Никой вече не се ленеше, никой не се озърташе към съседа си, за нищо друго не мислеше, а прегънат като вол на нивата, работеше с пот на челото.