Владислав Реймонт - Селяни

Вятърът донесе някакъв дълъг и проточен писък откъм селото.

Той захвърли косата и седна под житната стена, сякаш зарасна към земята, сякаш с всички сили се бе вкопчал в нея и цял бе обгърнат от нея като че ли от железни нокти и се задържа, не се поддаде, макар че очите му летяха над селото като обезумели птици, макар че сърцето му пищеше от тревога, макар че се тресеше и трепереше от вълнение.

„Всичко трябва да върви по реда си! Трябва да ореш, за да сееш, трябва да сееш, за да жънеш, а което пречи, трябва да се оплеви като вреден бурен“ — казваше в него някакъв суров, предвечен глас, сякаш гласът на тая земя и на тия човешки селища.

Той все още се бунтуваше, но слушаше вече все по-покорно.

„То се знае, всеки има право да се пази от вълци, всеки.“

Някакви последни жалби и мисли го сграбчиха като люти, хапливи вихри, обвиха го в гъста мъгла и мигом го понесоха.

Той скочи на крака, заглади с бруса косата, прекръсти се и пак се залови за работа, като поваляше откос след откос с такава самозабрава, че тънкото острие на косата съскаше и стените на ръжта изохкваха.

А в това време в селото настъпи страшният съд и наказание, та не можеше да се изкаже какво ставаше там. Сякаш безумие бе обзело Липци, а хората бяха напълно побеснели, защото по-разумните се изпозатвориха в къщи или бягаха в полето по работа, а останалите, събрани на купчини край вира и като пияни от злина, кипяха все по-разпалено и се възбуждаха един друг с викове всеки крещеше, всеки заплашваше, всеки се наежваше и всички вкупом вдигаха поразителна врява, прилична на далечен и страшен гръм.

По едно време цялото село като дотекъл шумен порой тръгна към Доминиковичини. Водеха ги органистката и кметицата, а след тях налиташе с рев цялото бясно стадо.

Те нахлуха като буря в къщи, стените чак затрепераха. Доминиковица се изпречи на пътя им — стъпкаха я, Йенджих скочи да защищава — в един миг и него постигна същата участ. Най-сетне Матеуш искаше да ги спре пред килера и макар че млатеше с един прът, макар че с всички сили бранеше, не след дълго и той лежеше с разбито чело и в безсъзнание нейде до стената.

Ягуша се бе затворила в килера и когато те разбиха вратата, тя стоеше притулена до стената, не се бранеше, дори не издаде вик, беше бледа като мъртвец, а в широко отворените й очи гореше мрачен пламък на ужас и смърт.

Сто ръце се протегнаха към нея, сто ръце с гладни, хищни нокти я сграбчиха отвред, изскубнаха я като плитко вкоренен в земята храст и я помъкнаха към портата.

— Вържете я, ще вземе да се измъкне и да избяга — разпореждаше се кметицата.

На пътя вече чакаше готова кола, натоварена до горе със свински тор и впрегната с две черни крави. Хвърлиха я върху тора вързана като овца и тръгнаха с адски шум. Издевателски хули, смехове и клетви се сипеха върху нея като стократно убийствен град.

Но пред черквата цялото шествие спря.

— Гола да я съблечем и пред входа с пръчки да я наложим — викна Козеловица.

— Такива всякога пред черквата са ги били! Кръв да пропръска, взимайте я! — крещяха други.

Добре, че портата на черковния двор бе затворена, а на вратичката стоеше Ямброжи с пушката на свещеника в ръка и щом спряха, ревна колкото му глас държи:

— Който посмее да стъпи на черковно място, бог ми е свидетел, ще го застрелям. Като куче ще го утрепя — заплашваше той и тъй страшно гледаше и се примерваше с пушката, та те се отказаха от намерението си и продължиха по тополовия път.

Дори започнаха да побързват, защото бурята можеше всеки миг да избухне. Небето все повече мрачнееше, вятърът удряше о тополите, та чак полегваха, изпод краката се вдигаше турло и засипваше очите, а наоколо бучеха трясъци.

— По-бързо карай, Петрек, по-бързо! — подканяше тълпата и поглеждаше неспокойно към небето. Някак попритихнаха, вървяха отстрани на пътя, понеже по средата имаше много пясък, само сегиз-тогиз някоя по-разпалена прибягваше до колата и облекчаваше душата си със злобни викове:

— Ти, свиньо! Ти, мешино! При солдатите, пачавро ниедна!

— Угаждаше си, наяж се сега срам, виж сега колко е благо! — деряха гърла над Ягуша.

Петрек, Бориновият ратай, който караше колата, понеже друг не се съгласи, вървеше наблизо, шибаше кравите и щом само намереше сгода, шепнеше й съжалително:

— Близо е вече… това е, задето… мъчи се сега…

А Ягуша, увързана с въжета върху тора, смазана до кръв, с разкъсани дрехи, посрамена навеки, опозорена повече от всичко, което може да си представи човек, и злочеста повече от всичко, лежеше, сякаш не чувствуваше какво става наоколо й. Само живи сълзи се лееха на неспирен порой по лицето й, цяло в синини, а понякога в този сякаш окаменял крясък се издигаха гърдите й.