Владислав Реймонт - Селяни

— То се знае! Време е! Народа може да наказва, може и да награждава! Да я изгоним от селото! Да я изгоним! — крещяха все по-високо.

Говори и Гжеля, братът на кмета, говори и старият Плошка, и Гулбас се дърли, но малцина ги слушаха, защото всички приказваха едновременно. Органистката все разправяше каква била работата с Яшо, кметицата също набиваше всекиму в ушите какви пакости й бе сторила, па и други се бяха доста поотпуснали, та кипеше като на панаир.

Само Антек не се обаждаше. Той стоеше при тезгяха мрачен като нощ, стиснал зъби и блед от мъка. Налитаха го такива минути, та му идеше да сграбчи пейката и да замлати по тия разкрещели се муцуни и да ги тъпче като гнусни червеи. Тъй отвратително му се видя всичко това, та пиеше чаша след чаша и само плюваше и псуваше тихо.

При него се приближи Плошка и го попита така високо, че цялата кръчма да чуе:

— Всички вече се съгласиха, че Ягуша трябва да бъде изгонена от селото. Кажи си и ти думата, Антони!

Изведнъж кръчмата утихна. Всички очи се спряха върху него, бяха почти убедени, че ще се възпротиви, но той изфуча, изправи се и рече високо:

— В селото живея и със селото държа! Щом искате да я изгоните, изгонете я! Па ако щете на олтара да я сложите, сложете я! Все едно ми е!

Разблъска с ръце тези, които бяха му заградили пътя, и си излезе, без да погледне никого.

Дълго още след излизането му се наговаряха, почти до зори. На сутринта вече всички знаеха, че е решено да изгонят Ягуша от селото.

Малцина се обявяваха в нейна защита, защото всекиго нахокваха. Само Матеуш, без да се бои от никого, псуваше всички направо в очите и се заканваше на цялото село. Побеснял вече до крайност, той изтича да търси помощ от Антек.

— Знаеш ли за Ягуша? — Беше блед като мъртвец и цял трепереше.

— Ами знам, такъв е обичая! — рече Антек късо, като се миеше на кладенеца.

— Мор да ги измори с такъв обичай! Органистова работа е това! Как, ще позволим ли такава несправедливост? Какво и кому е напакостила? А пък дето я обвиняват, не е истина, чиста лъжа е това! Господи, да решат да изгонят човека като бясно куче. Това не може да бъде!

— Ти против цяло село ли си?

— Казваш го, като че ли си с тях! — изръмжа Матеуш със страшен укор.

— С никого не съм, ама и за нея ме боли колкото ей за тоя камък.

— Помогни, Антек, дай ми някакъв съвет. Ей, казвам ти, нещо ми притъмнява в главата! Помисли само какво ще прави тя, къде ще се дене! Ах, кучите им синове, разбойници, вълци такива. Ще грабна секирата и ще сека, но няма да позволя! Няма да позволя!

— Нищо не мога да ти помогна. Решили са, а какво може един срещу всички? Нищо!

— Ти имаш зъб на нея! — изкрещя неочаквано Матеуш.

— Имам или нямам, това си е моя работа — рече Антек сурово и подпрян на кладенеца, се загледа нейде далече. Като болезнено кълбо се намотаха в него само потулените, но вечно живи любов и ревност и той се люшкаше в душата си с пъшкане като блъскано от вихър дърво.

Изведнъж се озърна. Матеуш вече го нямаше там, а селото му се стори някак чуждо, странно неприятно и страшно разкрещяло се.

Наистина и този паметен ден беше някак необикновен. Слънцето се мъкнеше бледо и сякаш подпухнало. Вън бе задушно и страшно горещо, небето се бе снишило, отрупано с дрипави облаци, всеки миг се напъваше вятър и замиташе, та по улиците се вдигаха кълба от прах. Клонеше на буря, нейде над горите като че ли се святкаше.

И между народа се вдигаше страшна виелица. Хората тичаха като обезумели по селото. Във всички къщи кипяха караници, а едни жени дори се сбиха при вира. Кучетата неспирно лаеха, току-речи никой не излезе на работа по къра. Неизкараните на паша говеда ревяха из оборите. Дори черква нямаше този ден, свещеникът още в зори бе отпътувал. Бъркотията ставаше все по-голяма и безпокойството от минута на минута растеше.

Като забеляза, че пред портата на органистови се събира все повече народ, Антек нарами косата и бързо отиде на нивата при гората.

Вятърът му пречеше, като разбъркваше житото и шибаше пясък в очите му, но той задълба в нивата, започна да коси и в същото време спокойно се вслушваше в далечната гълчава.

„Може би вече…“ мина му внезапно през ума, сърцето му заби като чук, яд го залюшка. Той изправи гръб и ха да захвърли косата и да полети да я спасява, но навреме се овладя.

„Който е сгрешил, да понесе и наказанието си. Нека, нека!“

Житните стъбла с шум се навеждаха в краката му и го шибаха като развълнувана вода, вятърът развяваше косата му и сушеше изпотеното му от мъка лице, очите му почти нищо не виждаха, сякаш целият бе там, при Ягуша, и само коравите му приучени ръце сами размахваха косата и слагаха откос след откос.