Владислав Реймонт - Селяни

— Наредил е я, дори Настуша му се чуди!

— Трябва да повикаме някого или ратай да главим… — мислеше Доминиковица с глас.

Йенджих се почеса и рече нерешително:

— Ех, чуждия ще търсиш, когато Шимек е готов… само да му речеш…

— Глупак, ти да не се бъркаш, дето не ти е работа — озъби му се тя и много се ядоса, че, тъй или иначе, трябваше да отстъпи и да се помири с него.

Все пак най-много беше загрижена за Ягуша, защото напразно се опитваше да узнае какво й е. И Йенджих не знаеше, а пък да разпитва съседки и приятелки тя не смееше, да не би да притурят още. Целите тия три дена от заминаването на поклонниците за Ченстоховския манастир тя се луташе в най-различни догадки като в досадна тъмнина. Най-сетне в събота след пладне, отчаяна до краен предел, взе под мишница един охранен паток и отиде при свещеника.

Върна се чак вечерта, сърдита като есенна нощ, разплакана и с тежки въздишки. Никому не продумваше, едва след вечеря, като остана насаме с Ягуша, притвори вратата откъм отвода и рече:

— А ти знаеш ли какво се приказва за тебе и за Яшо?

— Не искам и да знам какво дрънкат! — отвърна Ягна недоволно и повдигна разпалените си като от треска очи.

— Искаш не искаш, ти трябва да знаеш, че от хората се нищо не укрива! А който скришно върши нещо, за него явно се приказва! А пък за тебе разправят такива работи, че господ да чува!

И тя надълго и нашироко разказа какво се бе научила от свещеника и от органистови.

— Още през нощта го пресъдили: органиста му наложил кокалците, па и свещеника притурил с чибука си и за да го опазят от тебе, пратили го до Ченстохова. Чуваш ли? Я си помисли какво нещо си направила ти! — викна й гневно тя.

— Божичко! Били го! — скочи Ягна, готова да изтича да го отбрани, но можа само да извика през стиснати зъби:

— Дано ръцете им да откапят, дано чума да ги ръгне! — И тя заплака, от зачервените й очи зашуртяха потоци горчиви сълзи и всички рани на душата й като че плувнаха в жива кръв, кръв от самото й сърце.

Но Доминиковица не обърна внимание на това и я зашиба сякаш с тояга, като й напомняше всички провинения и прегрешения. Нито едно не пропусна и даде израз на всичко, което я ядеше толкова отдавна и над което страшно страдаше.

— Веднъж завинаги това трябва да се свърши, разбираш ли ти! Не можеш повече да живееш така! — викаше тя все по-разпалено, макар че горещи сълзи течеха изпод превръзките на очите й. — Да те имат тебе за най-долната, да те сочат с пръст! Такъв срам на старите ми години, такъв срам, боже мой! — охкаше тя в отчаяние.

— А ти на младини да не си била по-добра! — рече й Ягна хапливо.

Старата така се разгневи, че едва промълви:

— Ако ще светец да бъде, няма да му простят!

Повече не посмя да излива яда си върху нея, а Ягуша се залови да глади някакви диплени якички за другия ден. Наставаше ветровита вечер, дърветата шумяха, по покритото с дребни облаци небе се носеше месецът. Някъде из селото пееха момичета, а една цигулка стъргукаше твърде скоклива мелодия.

Край прозорците се чу гласът на жената на кмета:

— Като замина вчера за общината, там си и остана…

— Още снощи късно отишъл с писаря в околийското. Помощника казва, че началника го бил повикал — отговаряше Матеуш.

Когато отминаха, майката пак се обади, но вече по-меко:

— А защо изпъди от къщи Матеуш?

— Защото ми се втръсна. Па и за какво ще ми кисне тук! Не съм заритала за мъж!

— Време е вече да се поогледаш наоколо за някого, време е! И хората веднага ще престанат все с тебе да се занимават! Па дори и Матеуш да е, и той не е за изхвърляне, разумен мъж, добър…

Тя дълго й бъбра и много я увещава, но Ягуша, заета с работата и с грижите си, не каза нито дума, та старата я остави най-сетне на мира и се залови с броеницата си да чете молитви. Вън вече утихнаха гласовете, само овошките се бореха с вятъра и воденицата бучеше. Беше късна нощ, месецът цял потъна като че ли в преспи и само тук-там светеха краищата на облаци и се процеждаха снопове лъчи.

— Добре е утре да идеш да се изповядаш, Ягушо. По-леко ще ти бъде, като махнеш греховете от себе си.

— Не ми е до изповед, няма да ида!

— На изповед не искаш да идеш! — и гласът й чак се схвана от ужас.

— Няма я. Свещеника знае само да наказва, а да помогне някому, не бърза…

— Я мълчи да не те накаже господ за такива грешни думи! Казвам ти, върви на изповед, покай се и се моли на бога и всичко ще ти тръгне на добре!

— А малко ли покаяние ми мина през главата? Какво съм прегрешила? За какво? Навярно за моята любов и за страданията ми такава награда ми се падна, а? Че всичко най-лошо на света все до моята глава ще дойде! — оплакваше се тя жално.