Владислав Реймонт - Селяни

— Та нали не ми позволяваш да се мръдна от къщи навън! Та нали ми забрани дори да приказвам с хората! Та… — отмъщаваше си той силно раздразнен. Но свърши с това, че тя му обвърза главата с натопена в оцет кърпа, накара го да си легне в тъмната стая, изпъди децата навън и остана да бди над него като квачка, докато се наспа хубавичко и си хапна до насита.

— А сега иди се поразходи, иди по тополовия път, там е по-сенчесто и прохладно!

Той не каза нищо, но понеже чувствуваше, че майка му твърде много бди над него, напук на нея тръгна в съвсем друга посока; помъкна се по селото, погледа гръмливите чукове на ковачите, надникна във воденицата, влачи се по градините, усърдно заглеждаше по ленищата и навред, където се червенееха женски облекла, поседя с господин Яцек, който пасеше на един слог Веронкините крави, у Шимекови на Подлесието пийна мляко и чак по здрач се върна в село, без никъде да срещне Ягуша.

Видя я едва на следния ден, на Агатиното погребение. През цялото време на опелото тя така гледаше към него, че буквите скачаха пред очите му и той грешеше в пеенето, а когато изпровождаха тялото за гробищата, тя, без да се пази от страшните погледи на органистката, вървеше почти досам него, та той се вслушваше в жалните й въздишки и се топеше в душата си, както се топи сняг под пролетно слънце.

А когато спущаха в гроба ковчега и избухнаха плачове, той чу и нейния сърдечен плач, но разбра, че плаче не зарад умрялата, а поради тежката мъка на бедното си оскърбено сърце.

„Трябва да се поразговоря с нея“ — реши той, когато се връщаха от погребението, но не можа лесно да се освободи, тъй като веднага след пладне почнаха да се стичат в Липци хора от далечните села, па дори и от други енории заради утрешното тръгване на поклонение в Ченстохова. Дружината щеше да потегли рано сутринта, веднага след тържествената служба, затова пристигаха едни след други и изпълваха улиците край вира с коли и с глъчка. Мнозина отиваха и при черковния дом, та Яшо трябваше да бъде там и да услужва в най-различни работи на свещеника. Но някак надвечер намери сгода, взе една книга и се измъкна незабелязано на слога зад плевните, под крушата, където неведнъж бяха поседявали с Ягна.

Разбира се, че той нито погледна в книгата, а я захвърли нейде в тревата и като разгледа из нивите, скочи в житото и бързо, почти пълзешком се добра до Доминиковичината градина.

Ягуша подриваше картофите и не се надяваше, че някой я наблюдава, защото час по час се изправяше тежко и подпряна на мотиката, хвърляше печален поглед наоколо и дълго и тежко въздишаше.

— Ягуша! — извика той плахо.

Тя побледня като платно, застана като вкопана и едва вярваше на очите си, нещо я стисна в гърдите, не можеше дъха си да поеме, но го гледаше като чудно видение и сладка усмивка се разгоря на внезапно почервенелите й устни, заигра на пламъчета и засия като слънце.

Светнаха и на Яшо очите и мед заля сърцето му, но той се овладя, мълчеше, само приседна на лехата и я гледаше с чудно умиление.

— Боех се, че никога вече няма да видя господин Яшо…

Като че благоуханен вятър полъхна от лъките и се блъсна в него, та той дори наведе глава — така звънливо отекваше тоя глас в душата с чувство на почти непонятно щастие.

— А вчера пред Клембови господин Яшо не ме и погледна…

Тя стоеше отпреде му, пламнала като розов храст, като ябълков цвят, изнемогващ в жаравата на тъгата, от хубава по-хубава и също като някакво чудо.

— А то щеше да ми се пръсне сърцето! Щях да полудея.

На ресниците й блеснаха сълзи и като диаманти заслониха сините небеса на очите й.

— Ягушо! — изтръгна се нейде изпод самото му сърце.

Тя приклекна в браздата, притискаше се до коленете му и впиваше в него очи огнени пропасти, очи сини като небето и като небето бездънни, упоителни като целувки и като прегръдки на любими ръце, очи на изкушения, а в същото време и на невинно детинство.

Яшо изведнъж се сепна и като че се бранеше от магии, започна строго да й припомня всички грехове, които му бе казала майка му. Тя гълташе всяка дума, без да спуща поглед от него, но твърде малко можа да разбере, защото знаеше само едно — че пред нея седи той, който е избран над всичко друго, че нещо се говори, че очите му горят, а тя е коленичила пред него като пред светец и се моли с бездънната вяра на любовта.

— Кажи, Ягушо, не е ли истина всичко това? Кажи! — наблягаше той умолително.

— Не е истина! Не е истина — заяви тя с такава искреност, та той изведнъж повярва, трябваше да повярва. А тя, опряла гърди на коленете му и потънала в очите му, признаваше тихичко своята обич… Като на света изповед разтвори тя напълно душата си пред него и я сложи в краката му като заблудена птичка и молитвено, с гореща молба се предоставяше цяла на неговото милосърдие и на неговата добра или зла воля.