— Може пък и да е истина! Мама не го е съчинила.
От прозорците на къщата се лееха ивици светлина върху кръглата леха, където се боричкаха кученца и ръмжеха приятелски едно на друго, а откъм преддверието се разнасяше дебел глас:
— А ечемика на Свинския дол преглежда ли?
— Сламата е още малко зелена, ама зърното е сухо като барут.
— Трябва да ми проветриш утре одеждите, ще мухлясат. Белите одежди занеси у Доминиковица, нека Ягуша ги опере. Ами кой беше докарал крава днеска след пладне?
— Един от Модлица. Воденичаря го срещнал на моста и се опитал да го отмъкне при своя бик, обещавал му дори нищо да не му вземе, ама човека тука искал да си я докара…
— Умен е бил човека, една рубла ще плати, ама ще има полза за цял живот, поне крави ще си навъди. Не знаеш ли Клембовите дали ще правят погребение на Агата?
— Ами цели десет злоти е оставила жената за това.
— Като господарка ще бъде погребана, тържествено. Я кажи там на членовете на братството, че ще им продам восък, те нека само си докупят от избеления. Утре Михал ще прислужва в черквата, а ти иди с работниците на нивата и ги подканяй да работят, да не се размайват, че барометъра нещо се колебае, може и буря да има. За кога се тъкмят поклонници за Ченстохова?
— Заплатиха за служба в четвъртък, то се знае, че след службата веднага ще тръгнат…
Този разговор дразнеше малко Яшо и той се отстрани чак до ниския плет, който отделяше градината от пчелина. Излезе на тясната обрасла пътека и се разхождаше по нея, като от време на време закачаше с глава натежалите и увиснали от ябълки клони.
Беше топла и задушна вечер. Миришеше на мед и ръж, окосена нейде близо до градините. Въздухът беше тежък и спечен. Белосаните дънери на овошките се мяркаха в мрачината като навесени за сушене парцали, нейде край вира заядливо полайваха кучета, а откъм Клембови сегиз-тогиз достигаха жални и проточени оплаквания.
Изморен най-сетне от размисли, Яшо се запътя към дома си, но изведнъж чу като че ли от пчелина някакви сподавени горещи шепоти. Никого не виждаше, но се спря и се заслуша със затаен дъх.
— … да се скапеш дано… пусни ме, че ще викам!…
— … защо си такава проста, мари… защо се дърпаш? Лошо ли ти мисля, лошо ли?
— … па и ако чуе някой. Моля ти се, ребрата ще ми смачкаш… пусни…
Петрек, Бориновият ратай, и Марина, слугинята на свещеника! По гласовете ги позна и се отстрани с усмивка. Но след няколко крачки пак се върна на предишното си място и се вслушваше със странно разиграно сърце. Гъсти храсти и тъмнина ги засланяха, не можеше да ги различи човек, но той чуваше все по-ясно кратки, откъслечни и кипнали от страст изрази, които избухваха като пламъци, а понякога дълго време вреше трескаво, сподавено дишане и боричкаие.
— … такавачка, като моята Ягуша, ще видиш… само ми позволи, Маришко, само…
— … нима ще ти повярвам… да не съм аз такава… ох, дай ми да си събера душата.
Изведнъж храстите зашумяха, нещо падна тежко на земята, но не след много се разклатиха и — пак къси, разгорещени шепоти, тихи смехове и целувки.
— … сън ме вече не лови, само за тебе, Маришо… за тебе, най-миличка…
— … на всяка все същото разправяш… до среднощ те чаках… при друга си бил…
Яшо като че ли внезапно оглуша и затрепера като трепетлика. Вятър се понесе из градината, разклатиха се дърветата и зашепнаха тихо като насъне, от пчелина лъхнаха такива медени благоухания, та чак нещо го стисна под гърдите. Очите му се наляха със сълзи, някакъв трепетен кипеж и нещо тъй приятно почна да го измъчва, че той час по час се протягаше и въздишаше.
— … грижа ме е за нея, колкото за ланския сняг… тя сега с Яшо се е сдушила…
Той дойде на себе си, притисна се до плета и слушаше все по-разтреперан.
— … истина… всяка нощ му излиза… Козеловица ги издебнала в гората…
Свят му се зави и му притъмня на очите. Той едва се задържаше на краката си, а там в шубрака целувките непрестанно мляскаха раздразнително, смеховете и шепотите не стихваха…
— … с вряла вода като на някое куче ще ти попаря главата…
— Само веднъж, миличката ми… нищо лошо няма да ти направя… ще видиш…
— … Петруш, какво правиш, Петруш?…
Яшо отскочи и избяга като вятър, съдра о храстите расото си, втурна се в къщи червен като божур, облян в пот и обзет от треска. Добре, че никой не му обърна внимание. Майка му седеше пред огнището, предеше на хурка и пееше тихичко: „Всичките ни дневни грижи“, сестрите му й пригласяха с тъничките си гласове заедно с Михал, който лъскаше черковните свещници, а баща му вече спеше.
Читать дальше