Владислав Реймонт - Селяни

— Много ще бъде хубаво, на голяма господарка ще приличам.

Тя нареди още от сутринта на другия ден да я пременят с цялото това съкровище.

То се знае, никой не й се противопостави. Всички ходеха на пръсти около нея, за да й подсладят, колкото можеха, последните минути.

Яшо стоя при нея до мръкнало и й четеше молитви, а тя повтаряше след него и час по час заспиваше с някаква лекичка усмивка.

Когато седнаха да вечерят, поиска да й дадат от пържените яйца, но хапна само веднъж-дваж и веднага отстрани ястието. През всичкото време лежеше тихичко и едва когато се тъкмяха да спят, тя повика Томек.

— Не бой се, няма дълго да ти досаждам, няма — рече тя тихо.

На сутринта я премениха, както бе наредила, сложиха я в леглото на Клембовица, но на нейната собствена постеля. Самата тя наглеждаше да бъде всичко, както трябва, самата тя разтреперана отупваше изтънелия юрган, самата тя наля светената вода в паничката и положи върху нея ръсилото. И като видя добре, че всичко е наред, както трябва да бъде в такъв случай у господари, помоли да повикат свещеника.

Свещеникът дойде с причастието, приготви я за последния й път и поръча на Яшо да остане при нея докрай, понеже бързал за някъде.

Яшо седна при нея и четеше тихо от молитвеника. И Клембови останаха у дома си, а наскоро дотърча и Ягуша и се сгуши като зайче някъде в ъгъла. В стаята бръмчеха само мухите, понеже хората се движеха безшумно като сенки и само поглеждаха тревожно към Агата… Тя лежеше с броеница в ръка още напълно в съзнание и се сбогуваше с всеки, който влезеше вътре, а на събралите се в отвода или под прозорците деца раздаваше и по някой грош.

— На̀ ти, па се моли за Агата! — шепнеше тя с умиление.

А после цели часове никому не проговорваше.

Лежеше си достойно, по господарски, на креват и под икони, както бе мечтала през цял живот. Лежеше тя, изпълнена с тиха гордост и неизразимо щастие, радостни сълзи блестяха в очите й. Помръдваше леко устни, блажено усмихната и загледана през прозореца в бездънното небе, в необхватните поля, където вече тук-там звънливо святкаха коси и се поваляха зрели тежки жита, гледаше в някакви далечини, доловими само за угасващата й душа.

Но по едно време, когато денят вече си отиваше и стаята бе залята от червените зари на залеза, тя изведнъж се стресна, седна и като протегна ръце, извика със силен и сякаш чужд глас:

— Време ми е вече, време ми е.

И падна възнак.

В стаята стана страшно, избухна плач, всички наколеничиха около леглото, Яшо зачете молитвата за смъртници, Клембовица запали свещта, умиращата повтаряше след Яшо, но все по-слабо, все по-тихо, все по-неразбрано, очите й гаснеха като изнурения от пек летен ден, лицето й потъваше в мъглата на вечния мрак. Тя изпусна свещта и свърши.

Така си умря тази просякиня, като да бе най-богатата в село, а Ямброжи, който пристигна на самия край, затвори очите й, Яшо й отчете от все сърце молитва и цяло село се изпровърви да се помоли пред останките й, да поплаче и да се почуди със завист на щастливата й смърт и леката кончина.

Само Яшо, щом видя мъртвите й очи и състиналото се на буци, издраскано от ноктите на смъртта лице, се разтресе от такъв страх, че избяга у дома си, хвърли се на леглото, зарови глава във възглавниците и заплака.

Веднага след него дотърча Ягуша и макар че самата бе изпълнена с ужас и жал, залови се да го успокоява и да изтрива разплаканото му лице. Той се притули към нея като към майка, сложи оболялата си глава на гърдите й, прегърна я през шията и задавен от хлипания, взе да се оплаква от сърце:

— Боже мой, как страшно, как грозно е това!…

В това време влезе органистовица, видя ги и страшен гняв забушува в душата й.

— Какво става тук? — Тя застана насред стаята и засъска, като едва се владееше. — Виж я ти нея каква нежна опекунка! Жалко само, че Яшо няма вече нужда от бавачка и може сам да си избърше носа.

Ягуша вдигна разплаканите си очи към нея и разтреперана от уплаха, започна да разправя за смъртта на старицата. Яшо също се хвърли чевръсто към майка си и обясняваше какво му е станало, но тя, изглежда, вече добре надумана от приятелки, му се озъби:

— Глупав си като теле! Ти по-добре да мълчиш, за да не ядеш бой!

И скочи изведнъж към вратата, разтвори я цялата и закрещя към Ягуша:

— Пък ти се махай и крака ти вече да не стъпи тук, че ще насъскам кучетата по тебе!

— Па какво съм виновна аз, какво? — заекваше Ягуша, вече забравила се от срам и болка на душата.