Владислав Реймонт - Селяни

— Вън, и още сега, че ще кажа да насъскат кучетата по тебе! Не ща аз да плача като Ханка или кметицата зарад тебе! Ще те науча аз тебе, гиди маймуно недна, на една любов, та ще ме запомниш ти мене, пачавро такава! — дереше тя гърло, колкото глас й стигаше.

Ягуша избухна в плач, изскочи от къщи и избяга, където очите й видяха.

А Яшо стоеше сякаш от гръм поразен.

Изведнъж той скочи да я гони.

— Къде сега? — изръмжа страшно майка му и се изпречи на вратата да му прегради пътя.

— Защо я изгони, мамо, за какво? Че е тъй внимателна към мене ли? Не е право това, аз няма да позволя такова нещо! Какво лошо направи тя? Какво? — надигаше той трескаво глас и искаше да се изскубне от коравите ръце на майка си.

— Седни спокойно или ще повикам баща ти… За какво ли? Ей сега ще ти кажа: ти свещеник ще ставаш, затова не искам в моята къща любовница да си гледаш, не искам да доживея такъв срам и позор, та хората с пръст да те сочат! За това я изгоних, разбра ли сега?

— Господи боже! Какво разправяш пък ти, ма мамо! — изохка той, дълбоко възмутен.

— Разправям това, което знам! Разбира се, знаех, че я срещаш тук-там, но бог ми е свидетел, нищо безпътно не подозирах! Винаги си мислех, че щом сина ми носи вече свещеническо расо, той не ще се реши да бъде то опетнено! Аз бих те навеки проклела и от сърцето си изскубнала, па ако ще би в същия миг то да се пръсне… — Очите й пламнаха в такъв свещен и неумолим гняв, че Яшо окаменя от страх. — Та едва Козеловица ми отвори очите, а сега и сама видях докъде иска да те докара тая кучка…

Той жално се разплака и захлипа при тия страшни обвинения и с такава искреност разказа за всички свои срещи, че тя му повярва напълно, прегърна го и започна да изтрива сълзите му и да го успокоява.

— Да не ти е чудно, че се изплаших за тебе, ами че тя е най-лошата разпътница в селото…

— Ягуша! Най-лошата в селото! — Той не повярва на ушите си.

— Срам ме е, ама за твое добро трябва всичко да ти разкажа.

И тя му разказа най-различни истории за нея, без да скъпи на това отгоре и сплетните, нито различните измислици.

Косата на Яшо настръхна и той чак скочи от мястото си и извика:

— Не е истина, никога няма да повярвам, че Ягуша е такава долна, никога…

— Майка ти казва това, разбираш ли? От пръстите си не съм го изсмукала.

— Приказки, нищо повече! Та това би било страшно! — И той отчаяно закърши ръце.

— Защо пък я браниш така настървено?

— Браня всеки, който не е виновен!

— Глупав си като овца. — И тя се ядоса, жестоко обидена от невярването му.

— Както щеш си мисли. Но щом Ягуша е такава най-долна, защо й позволяваше да идва у нас? — изпъчи се той разпалено като малко петле.

— Сметка на тебе няма да давам, щом си тъй глупав, та не можеш нищо да разбереш, но ти казвам: стой далеко от нея, че ако ви придебна някъде заедно, па ако ще пред цялото село да бъде, така ще я наредя аз нея, та доде е жива, ще ме помни! Па и ти може би ще си огребеш нещо…

И тя си отиде, като тряскаше вратите от яд.

А Яшо, без дори да разбира защо толкова го интересува мнението за Ягуша, предъвкваше като остри тръни майчините си думи, задавяше се с тях и тровеше с пелиновата им горчивина душата си.

„Значи, такава си ти, Ягушо! Такава!“ — оплакваше се той с жалостен укор, че ако му се бе мярнала в тоя миг, би се отвърнал от нея с яд и презрение. Защото могъл ли е да се надява за нещо подобно? Не е могъл дори и да си помисли за такива страшни неща. И той размисляше с все по-голяма душевна мъка и има сто пъти щеше да отърчи при нея, да се изправи пред очите й и да хвърли в лицето й целия този поменик от грехове… Нека чуе какво разправят за нея и нека отрече, ако може… Нека каже с висок глас: не е истина! Трескаво мислеше той, но все по-дълбоко вярваше в нейната невинност и жал го обземаше, тиха скръб се надигаше в него и сладките, радостни спомени за срещите им се събуждаха, някаква слънчева омара на непозната наслада заслони очите му и мъчеше сърцето му и той изведнъж скочи и завика сякаш срещу цял свят:

— Не е истина! Не е истина! Не е истина!

Но по време на вечерята той гледаше упорито в чинията и избягваше майчините си очи; и макар че се приказваше за Агатината смърт, той не се намесваше в разговора, а само се мръщеше, не харесваше ястията, заяждаше се със сестрите си, оплакваше се от жега в стаята и щом вдигнаха трапезата, отиде при свещеника, който седеше пред къщи с лула в уста и нещо важно разговаряше с Ямброжи. Яшо ги заобиколи отдалече, взе да се разхожда под дръвчетата и мислеше загрижено: