Владислав Реймонт - Селяни

Тя стенеше с трогателни думи, изтръгвани от самото дъно на дълбоко измъчената й душа.

А Матеуш се виеше като в клещи и доколкото можеше, избягваше да даде решителен отговор, само се задоволяваше с целувки и ласки, съгласяваше се с всичко, каквото кажеше тя, и се оглеждаше нетърпеливо и тревожно наоколо, понеже му се видя, че Яшек стои на прелеза.

Но след няколко минути Тереска разбра напълно истината, отблъсна го от себе си, закрещя и го зашиба с думи като с бичове:

— Лъжеш като циганин! Всякога си ме лъгал! Ама сега вече няма да ме измамиш! Страх те е от сопата на Яшек, затова се виеш като стъпкан червей! А аз му повярвах като на най-добрия! Боже мой! Боже мой! Яшек е такъв добър, надонел ми е подаръци, никога лоша дума не ми е рекъл, а аз как му се отплатих! Да вярвам на такъв неверник, на такъв разбойник, на такова куче! Върви си при Ягуша! — закрещя тя, като подскачаше с пестници към него. — Върви! И нека кучкар да ви ожени, приличате си един на друг: пачавра и разбойник!

Тя падна на земята и се захласна в страшен и безумен плач.

Матеуш стоеше над нея и не знаеше какво да прави, майка му хлипаше нейде до стената, когато Яшек излезе от градината, приближи до жена си и й зашепна трогателни, пропити със сълзи и доброта думи:

— Ела си, ела си у дома, клетнице. Не бой се, нищо лошо няма да ти сторя, стига ти това, що си претърпяла, ела си, жено…

Той я взе на ръце и когато вече я пренесе през прелеза, викна на Матеуш:

— Доде съм жив, няма да ти простя това, що си й направил, господ нека ми е на помощ!

Матеуш мълчеше. Срам го задушаваше и заливаше сърцето му с такава горчивина, с такава прекомерна мъка, че отиде в кръчмата и пи там цяла нощ.

В миг цялата история се разнесе по селото и за общо учудване разправяха за Яшковата постъпка с голямо уважение.

— Със свещ да търси, няма да намери друг като него — казваха с умиление жените, като в същото време страшно негодуваха против Тереска, но Ягустинка разпалено я бранеше.

— Тереска не е виновна! — врещеше тя по людските порти, където дочуеше, че я одумват. — Тя беше още дете, когато Яшек отиде войник, остана сам-самичка, дори и без дете, та чудно ли е, че през толкова години й е домъчняло за мъж. А Матеуш подушил като куче и почна да се подмилква, да й разправя чудесии, да я води по танци, докато прелъга глупавата женица.

— Няма ли съд за такива съблазнители? — въздъхна една.

— Главата му вече побелява, а още се мъкне по жени.

— Ергенско тегло, откъде да си вземе, бедния, ако не от чуждото — присмиваха се ергените.

— И Матеуш не е виновен, нали знаете, дето има една дума, че ако кучката не дава, и кучето не може да вземе! — засмя се Стахо Плошка, за което по чудо не го набиха.

Но скоро престанаха да приказват за това, понеже жътвата хлопаше на вратите, настъпиха хубави, сухи и горещи дни. По възвишенията житата просто плачеха за коса и ечемиците вече узряваха, та всеки ден някой излизаше да нагледа нивите си, а по-богатите вече подпитваха за работници.

Най-напред тръгна органистът. Петнайсетина жътварки изведе, дори и самата органистка бе взела сърпа, дъщерите й също жънеха, а старият само наглеждаше. Яшо дотърча след черковната служба, но не остана дълго, понеже, щом запрежуря пладнешката жега, майка му го изпъди, да не му изгори главата на слънцето.

— Ще си потърси сянка у Ягушини, това му дай на него — процеди Козеловица.

Но у дома му бе горещо, досадно и мухите така страшно хапеха, та излезе по селото. Като минаваше покрай Клембови, дочу някакви сподавени охкания, които излизаха от широко разтворената врата.

Агата лежеше в отвода при прага. В къщата нямаше никого, всички бяха отишли на жътва.

Той я пренесе в стаята, сложи я на леглото, подаде й вода и тъй се грижеше за нея, докато най-сетне тя дойде на себе си и отвори насълзените си очи.

— Свършвам вече, господарче — усмихна се тя като пробудено дете.

Той пожела веднага да изтича за свещеника, но тя го задържа за расото му.

— Света Богородичка ми каза днеска: „Тъкми се за утре, измъчена душо!“ Имам още време, господарче! Утре… благодаря ти, боже милостиви, благодаря ти! — охкаше тя все по-слабо. На устните й затлея усмивка, тя скръсти ръце и загледана нейде, в някаква далечина, потъна като че ли в дълбока, задушевна молитва. Като разбра, че настъпва вече краят, Яшо изтича да вика Клембови.

Той намина отново чак след пладне. Тя лежеше на леглото в пълно съзнание. На пейката край нея беше раклата й и тя с изстиващи ръце изваждаше всичко, каквото си бе приготвила за тоя последен час: чиста кърпа за под себе си и чисти чаршафи за леглото, светена вода, още добре запазено ръсило, големичка част от погребална свещ и иконка на света Богородица Ченстоховска за в ръка, нова риза, хубав широк вълненик, богато украсен с набор, над челото чепец заедно със забрадка и съвсем нови обуща — цял погребален чеиз, изпросен през цял живот. Тя го бе разпростряла около себе си, като се радваше на всяко нещо и се хвалеше пред жените, а пък чепеца дори го премери на главата си, оглеждаше се в огледалце и шепнеше твърде щастлива: