Владислав Реймонт - Селяни

Яшо се затвори в стаята си и се залови за молитвеника, но макар че упорито повтаряше латинските думи, той постоянно чуваше ония шепоти, ония целувки. Най-сетне допря чело до книгата и вече неволно се отдаваше на някакви мисли, сякаш на горещи вихри.

„Значи, тъй? — мислеше си с все по-голям ужас, а в същото време и с някакви сладостни тръпки. — Значи тъй!“ — повтори изведнъж гласно и в желанието си да се откъсне от тия отвратителни размисли, взе под мишница молитвеника и отиде при майка си.

— Ще ида да изчета молитва при Агата — рече й той тихо и покорно.

— Иди, сине, и аз ще дойда по-късно. — И тя го погледна много мило.

У Клембови нямаше почти никого в къщи. Само Ямброжи мърмореше нещо от молитвеника при умрялата, която лежеше покрита с покров. Откъм главата, на леглото, прикрепена в каничка, мъждееше дебела свещ. През отворените прозорци надничаха отрупани с плодове ябълкови клони. Нощта бе обсеяна със звезди. От време на време някой закъснял минувач подаваше учудено лице, а в отвода непрестанно ръмжеха кученца.

Яшо коленичи под свещта и тъй горещо се отдаде на молитвите, че не усети кога Ямброжи откуца към дома си. Клембови си легнаха да спят нейде в градината и наскоро пропяха първи петли, обаче майка му не го забрави.

Но какво да прави, когато сън го не хващаше, тъй като, щом го налиташе дрямка, пред него се явяваше като жива Ягуша и той скачаше в леглото, потриваше очи и се оглеждаше изплашен. Разбира се, нямаше никого, цялата къща бе потънала в дълбок сън, а откъм другата стая се разнасяше хъркането на баща му.

„Може би тя затуй… — Той се замисли, като си спомняше нейните горещи целувки, разпалени очи и разтреперан глас. — А аз си мислех!“ — Той се разтресе от срам, скочи от леглото, отвори прозореца и седна на него, като чак до съмване размишляваше и се покайваше за неволните си прегрешения и изкушения.

А сутринта при службата не посмя дори очи да вдигне към народа, нито да се огледа по черквата и толкова по-горещо се молеше за Ягна, защото вече напълно бе повярвал в страшните й прегрешения, но не успя да възбуди у себе си гняв и отвращение към нея.

— Какво ти е, така въздишаше, че малко оставаше да угасиш свещите! — питаше го свещеникът в ризницата.

— Тъй горещо ми е в расото! — оплака се Яшо и бързо обърна лице.

— Като свикнеш, ще го носиш като втора кожа.

Яшо му целуна ръка и отиде да закуси. Той мина под сенките край вира, понеже слънцето непоносимо прежурите. По пътя срещна Марина, слугинята на свещеника, която теглеше слепия кон за гривата и пееше кресливо.

Спомените го прободоха като с шило и той се приближи към нея ядосан.

— Какво ти е тъй весело, Маришо? — и я гледаше със срамежливо любопитство.

— Ами весело ми е! — засмя се тя, та чак белите й зъби заиграха, па удари коня и още по-силно запя.

„От снощната среща е тъй весела!“ — помисли си и бързо отвърна поглед, защото изпод високо запретнатата й фуста лъщяха белите й крака, па разгърна безпомощно ръце и влезе у Клембови. Агата вече лежеше насред стаята с всичкия си блясък. Тя бе облечена в празнична премяна, на главата й чепец с богати бели гънки над челото, с огърлица на шията, с нов вълненик и обуща, завързани с червени връзки; лицето й беше като че ли излято от бял восък и някак чудно зарадвано. Във вкочанелите й пръсти се виждаше сложена накриво иконичка, до главата й горяха две свещи. Ягустинка отпъждаше с голяма вейка мухите, хвойнов дим се провличаше от огнището и се разстилаше по цялата стая. Час по час някой влизаше да се помоли за покойната, а няколко деца сновяха край стените.

Яшо се оглеждаше някак неспокойно по мрачната къща.

— Клембови отидоха в града — пошепна му Ягустинка. — Доста им остави, та трябва и да се подокарат за погребението, роднина нали им е! Надвечер ще я погребват, а Матеуш още не е направил ковчега.

Вътре бе задушно и жълтото, застинало в усмивка лице на мъртвата му навяваше такава тревога, че той само се прекръсти и си излезе. Току на прага се срещна лице с лице с Ягуша, която идваше заедно с майка си. Като го видя, тя се поспря, но той отмина, без нито дума да каже, дори и не поздрави. Едва при портата той неволно се обърна. Тя още стоеше на мястото си, загледана с тъжни очи в него.

У дома си той не пожела да закуси, като каза, че страшно го боляла глава.

— Поразходи се малко, може да ти мине — посъветва го майка му.

— А къде да ида? Веднага ще помислиш кой знае какво.

— Яшо, не приказвай глупости!