Владислав Реймонт - Селяни

Яшо помагаше в службата, както и всеки друг път, но днес лицето му беше по-бледо и някак чудно оболяло, а очите му със сини кръгове и още влажни от сълзи, така че цялата черква му се мяркаше като в мъгла: Тереска, просната на кръст през всичкото време на службата, изплашените очи на Ягуша, майка му, седнала на чина на дворянина, и пристъпващите за причастие поклонници-пътници — като през мъгла виждаше той, през едва сдържаните сълзи, през скръбта, която разкъсваше сърцето му, и през смъртната си печал.

Свещеникът прекръсти от олтара заминаващите, а като наизлязоха пред черквата, поръси ги със светена вода и ги благослови. Вдигнаха веднага хоругвата, кръстът блестеше начело, някои запя и дружината тръгна в далечния си път.

От Липци бяха: Ханка, Мариша Балцерекоте, Клембовица с дъщеря си, Гжеля Кривоустия, Тереска и мъжът й, който се бяха обрекли из целия път нищо топло да не хапнат, и няколко коморнички. Но заедно с другоселците се бяха събрали стотина души.

Цялото село ги изпращаше, а натоварените с вързопи коли вървяха отподире. Въпреки ранния час жегата вече се усилваше, слънцето заслепяваше очите и такъв прах се вдигаше, та вървяха като в задушливи облаци.

Ягуша вървеше с другите и с майка си. Тя бе страшно отслабнала, тресеше се вътрешно от жал, преглъщаше горчивите сиротински сълзи и гледаше в Яшо като в слънце, разбира се, отдалече, понеже органистката с децата си нито за миг не го напущаше, та нямаше възможност ни да си продума човек с него, нито дори да се изпречи пред очите му.

Матеуш й приказваше нещо, ту майка й, ту други й заговорваха, а тя знаеше само едно: че Яшо си отива завинаги, че никога, никога няма да го види.

При кръста на Подлесието се сбогуваха с поклонниците, които незабавно продължиха с песни нататък, отдалечаваха се все повече и повече, докато изчезнаха напълно от погледа и само някъде в слънчевите далнини се вдигаха кълба прах над пътя.

„Защо? Защо?“ — стенеше Ягуша и се тътреше като мъртва след другите към село.

„Ще падна и ще умра!“ — мислеше си тя, сякаш усетила в себе си началото на смъртта. Тя вървеше все по-бавно и по-тежко, лишена от сили поради този пек, умората и страшната мъка на душата си.

„И какво ще правя аз сега, какво?“ — питаше се тя, загледана в този странно опустял и болезнено ослепителен ден.

Тя жадно очакваше нощта и тишината й, но и нощта не й донесе нито облекчение, нито успокоение: до зори се блъска около къщи, излиза на пътя, дори изтича чак на Подлесието, до кръста, където за пръв път бе видяла Яшо, и с изгорели от мъка очи търсеше по широкия песъчлив друм нещо като следи от стъпките му, поне сянка от него, поне грудчица пръст, докосната от него.

Нямаше. Никъде нямаше нищо за нея, нямаше вече милост и спасение.

Накрай тя не можеше дори и сълзи да намери в себе си, убитите й от печал и отчаяние очи светеха като кладенци на бездънна болка.

И само понякога през време на молитва от засъхналите й устни се откъсваше жалостен плач.

„И за какво е всичко това, боже мой, за какво?“

У Доминиковица стана вече съвсем непоносимо, защото Ягуша се въртеше като замаяна и сякаш откъсната от божия свят, Йенджих също нищо не работеше и все по-често си поседяваше при Шимек, а в стопанството наставаше такава бъркотия и похаба, че неведнъж изкарваха кравите неиздоени на паша, свинете квичеха гладни, а конете изгризваха дърветата на празните ясли и ръжеха, защото старата не можеше да свърши всичко: тя още ходеше опипом с тояжка, още бе с превързани очи, полусляпа, та не бе и чудно, че главата й се пръскаше от грижи.

И как да не се пръска: торът за пшеницата съхнеше разхвърлян на нивата, а нямаше кой да го заоре, ленът вече плачеше за скубане, добре беше и картофите още веднъж да се оплевят и възрият, дървата за огрев се бяха свършили, стопанските уреди се похабяваха, жътвата дойде — работа за десет души да стигне, а то вървеше, като че с игла кладенец копае човек. Тя дори нае една работница и сама тичаше, колкото можеше, и децата редеше на работа, но Ягуша беше като че ли глуха за всички молби и увещания, а пък Йенджих на една нейна заплаха надменно й се озъби:

— Ще зарежа всичко и ще се запилея по света! Ти изгони Шимек, сега си върши сама работата! Не го е грижа там него за тебе. Къща си има, пари си прихваща, жена си има, кравата му крава и е чудо стопанин. — Така й надумваше той нарочно и се попредпазваше настрана.

— Така си е, тоя разбойник успя всичко добре да си нареди — въздъхна тежко старата.