Владислав Реймонт - Селяни

Но свидетелите в същност нищо не потвърдиха освен клюки и измислици, та тя захвана отново да доказва и уверява, докато най-сетне, като последно доказателство, разви детето и го положи пред съдиите; детето риташе с голите си крачета и крещеше, та се цепеше.

— Благородните съдии сами ще видят чие е то; ето на̀, същия тоя нос като картоф, същите тия кафяви и гнойливи очи… Цял Борина, никой друг, одрало му кожата!… — викаше тя.

Но и съдиите не можеха вече да се въздържат да не се засмеят, а хората вече ревяха от смях, взираха се ту в детето, ту в Борина и току някой се обадеше:

— Същи бащичко, като одрано куче!

— Борина е вдовец, да се ожени за нея, детето тъкмо да му пасе кравите…

— Тя се скубе като крава напролет.

— И хубава е! Само да я обвиеш с грахова слама и да я оставиш в просото — всички гарги ще избягат…

— И така кучетата бягат, когато Йевуша върви през селото!…

— Па едно лице — като с помия измито…

— И пестовница е, мие се по веднъж в годината да не хаби сапуна…

— Пали на евреите печките 6 6 Понеже на евреите религията им забранява да работят каквото и да било в събота, най-бедните и презрени поляци, ходят да им палят печките. — Б.пр. , няма време, та не е чудно!

Приказваха все по-страшно и язвително и тя млъкна със замаяни като на подгонено куче очи, гледаше хората и нещо кроеше в себе си…

— Тихоте, бе! Грехота е така да се присмивате на бедната жена! — извика Доминиковица тъй силно, та млъкнаха и някои се започесваха засрамени по челото.

До нищо не доведе това дело.

Борина усети голямо облекчение, защото ако и да не беше виновен, все пак се страхуваше от людски одумки, па се боеше и от друго — че може да го осъдят да плаща — такъв е законът, никой не знае кого ще хванат за яката, дали кривия, или правия. А случвало се е така, неведнъж, не дваж, не десет пъти… случвало се е.

Излезе той веднага от съдилището и докато чакаше Доминиковица, взе да размисля върху всичката тази разправия. Не можеше да разбере защо и по каква причина го е дала в съд.

— Не, нейния патешки ум това не може да скрои, някой друг се бърка, ама кой?…

Отидоха с Доминиковица и с Шимек в кръчма да пийнат и да хапнат по нещо, защото бе късно след пладне, и макар че Доминиковица му загатваше излеко, че цялата тая Йевкина разправия все трябва да е работа на ковача, на неговия зет, той не можеше да повярва.

— Какво ще спечели от това?

— Това, да си имате караници в къщи, да те направи за присмех, да те измъчи. Има хора, та само за един кеф одират кожата на човека.

— Чудя се на тоя инат на Йевка! Когато нищо не съм й напакостил, а отгоре за кръщенето на това копеле дадох на свещеника един чувал овес.

— Тя работи у воденичаря, а той все с ковача ходи… разбираш ли сега?!…

— Разбирам, току нищо не мога да си обясня! Да пийнем още!

— Бог да ти наспори, пий по-напред ти, Мачей!

Пийнаха по едно и още по едно, изядоха второ полвин кило колбаси с половин бял хляб, старият купи няколко бели хлебчета за Южка и се тъкмяха да си вървят.

— Седни, Доминиковице, с мене, тежко ми е самичък, ще си побъбрем…

— Добре, само ще прескоча до манастира да се помоля.

И тя отиде, но след малко се върна и веднага тръгнаха и двамата с бричката.

Шимек се влачеше полека след тях, защото колата му беше само с една кранта, па и страшен пясък беше по пътя. Освен това той се беше отпуснал, тъй като не беше свикнал да пие и бе замаян от съдилището, та току климаше сънливо в коша на каруцата, стряскаше се от време на време, смъкваше шапка от главата си, кръстеше се набожно и загледан унесено в опашката на кобилата, сякаш в охраненото лице на съдията, мърмореше: „… Свинята е мамина, цялата бяла, само около опашката имаше черно петно…“

Слънцето вече се спущаше към залез, когато навлязоха в гората.

Сега те вече по-малко приказваха, макар че седяха един до друг на предната седалка.

От време на време си продумваха, защото не бе хубаво да седят като немтури, продумваха си, колкото сън да ги не мори и езикът им да не пресъхва!…

Понеже кобилчето вървеше бавно, Борина го подкарваше, така че от умора и топлина то се изпоти до половината на хълбоците. Понякога той подсвиркваше и мълчеше, и нещо си дъвчеше, нещо кроеше на ума си, нещо смяташе и често поглеждаше крадешком към старата, към сухото й, сякаш от избелен восък лице, цялото състинало се в надлъжни бразди. Тя движеше беззъбата си уста, като че ли безгласно се молеше; понякога опъваше по към челото червената си забрадка, защото слънцето светеше право в очите й. Седеше тя неподвижно, само тъмните й очи горяха.