Владислав Реймонт - Селяни

Дело за преораване на чуждо.

Отложиха го по липса на доказателства.

Дело за кражба на дърва от гората на съдията; ищец беше председателят, а подсъдими — селяни от Рокичани.

Осъдиха ги на глоба или да излежат в затвора по две седмици.

Не се съгласиха с присъдата, ще апелират.

И така високо се развикаха срещу несправедливата присъда, понеже гората била обща, сервитутска, че съдията кимна на Яцек и той изгърмя:

— Тихоте, ей, тихоте, тук е съд, не е кръчма!

И така вървеше дело след дело, както бразда след бразда, доста спокойно, понякога само се понадигаха оплаквания или хлипане, па и клетви, но Яцек бързо ги усмиряваше.

Някои напуснаха залата, но на тяхно място дойдоха толкова други, че всички стоеха притиснати като в сноп и никой не можеше да се помръдне. Стана тъй топло, че дъха си не можеше да поеме човек, дори съдията каза да отворят прозорците.

Разглеждаше се делото на Бартек Козела от Липци за кражба на свиня от Марциана Антоновна Пачещ. Свидетели: същата тази Марциана, синът й Шимон, Барбара Песекова и т.н.

— Свидетелите тук ли са? — попита единият заседател.

— Тука сме — викнаха те в един глас.

Борина, който дотогава самотно и мълчаливо стоеше до преградката, се поприближи до Пачешова, за да се здрависа, защото това беше Доминиковица, майката на Ягна.

— Обвиняемия Бартек Козела, по-близо, до преградата.

Нисък селянин се измъкна така бързо изсред навалицата, та някои почнаха да протестират, че ги настъпил по краката и дрехите им скъсал.

— Тихоте, бре негодници, светлейшият съд говори! — извика Яцек и го пусна до преградата.

— Вие ли сте Бартоломей Козела?

Селянинът загрижено се чешеше по гъстата и равно подстригана коса. Възглупава усмивка изкриви сухото му избръснато лице, а малките му кафяви очи хитро като катерички скачаха по съдиите.

— Вие ли сте Бартоломей Козела? — попита повторно съдията, тъй като селянинът не отговаряше.

— Ами как, та той е Бартоломей Козела, моля, господин съдия! — изписка една грамадна жена, която се натискаше със сила зад решетката.

— Ами вие какво искате?

— Моля ви се, па аз съм жена на тоя сиромах, на Бартек Козела — рече тя и се кланяше доземи, та с тръбовидната си шапка достигаше до съдийската маса.

— Свидетелка ли сте?

— Ами… свидетелка? Не, ами, моля ви…

— Разсилния, изхвърли я зад преградата.

— Излизай, жено, тук не ти е мястото. — Яцек я хвана за раменете и я изтласка заднишком.

— Моля светлейшия съд, ами моя човек например недочува… — крещеше тя.

— Излизайте, докато е с добром — и тя изохка, като я дръпна към преградата, защото не искаше да отстъпи доброволно нито крачка.

— Излезте, ще говорим силно, та макар че е Козел, ще чуе!

Най-сетне се захвана разпитът.

— Как се казваш?

— А?… Аха, как ме викат?… Ами викаха ме, то нима знаят нещо…

— Глупак. Как се казваш? — разпитваше неумолимо съдията.

— Бартек Козела, светлейши господин съдия — изтърси жена му.

— На колко си години?

— А?… Аха, години?… Нима помня! Жено, та колко ли години ще имам?

— Петдесет и две, чини ми се, напролет ще ги свърши.

— Стопанин ли си?…

— Аха… три морги пясъци и една мършава крава… голям стопанин.

— Наказван ли си?

— А?… Наказван?…

— В дранголника седял ли си?

— В затвора ли?… Наказван?… Жено, бил ли съм в затвора, а?…

— Беше, Бартко, беше, нали ония дворянски кучета те караха за едно умряло агне…

— Ами, ами… намерих на къра едно умряло агне… и го взех да не го разръфат псетата… обадиха ме, заклеха се, че съм го бил откраднал… осъди ме съдията… затвориха ме и лежах… Не е право това, не е право… — говореше той понижено и поглеждаше крадешком жена си.

— Даден си под съд, че си откраднал свинката на Марциана Пачеш! Взел си я от къра, закарал си я у дома си, заклал си я и си я изял! Какво ще кажеш за свое оправдание?…

— А? Изял съм я! Дано бог да отвърне лице от мене, като умра, не съм я изял!… Да прости ваша милост, изял съм я!… О боже, боже, аз съм я изял! — викаше той жално.

— Какво ще кажеш за свое оправдание?

— Оправдание?… Жено, щях ли нещо да кажа!… Ами, ще видя; не съм виновен, не съм изял свинката, а Марциана Доминикова например лае като кучка, да я хванеш за проклетия й сурат, та да я пребиеш… а…

— О хора, хора!… — изпъшка Доминиковица.

— Това после ще уреждате, сега кажи как се намери свинята на Пачешова у вас?…

— Свиня на Пачешова… у мене?… Жено, какво казва негова светлост?