Владислав Реймонт - Селяни

— С пилета си играеш ти, келеш такъв!

Витек се спусна да бяга, но господарят го хвана яко за врата, а с другата ръка бързо отпаса широкия си корав ремък.

— Олеле, не ме бий! — успя само да извика Витек.

— Такъв си ти пастир, а? Така гледаш ти, а? Най-харната крава се разсипа, а… Ти, негоднико, ти, безделнико варшавски, ти! — удряше той немилостиво, където завърнеше, та ремъкът плющеше, а момчето се виеше като риба и врещеше:

— Не ме бий, божичко! Ще ме утрепеш, господарю! Ох, божичко… отървете ме!…

Дори Ханка погледна от къщи да види какво става, а Куба плюна и се скри в конюшнята.

Борина го налагаше здравата, изкара си от кожата му загубата тъй жестоко, че лицето на Витек посиня и от носа му потече кръв. Той викаше до бога и като по чудо се отърва, хвана с двете ръце панталоните си отзад и полетя към портата.

— Божичко, утрепа ме, утрепа ме! — ревеше той и така тичаше, че останалите ластовички изпаднаха от пазвата и се посяха по пътя.

Борина пак му се закани, опаса се, върна се към къщи и надзърна у Антекови.

— Слънцето вече е на два остена, а ти още се излежаваш! — кресна той на сина си.

— Изморих се вчера като вол, та трябва да си почина.

— Аз ще ида до съдилището… Прекарай картофите, а като свършат копачите, накарай ги да сгрибат постилка, па ти би могъл да понабиеш колчета за запълване на стените.

— Запълни си ги сам, на нас тук не ни духа.

— Така ли… тогава ще си запълня своята стена, пък ти бери студа като просяк.

Тресна вратата и отиде по работата си.

Южа вече бе запалила огъня и отиваше да дои кравите.

— Скоро ми дай да ям, че ще отивам…

— Та няма да се разкъсам, две работи наведнъж на мога — рече тя и излезе.

„Миг спокоен няма, само току се заяждай с всички! — мислеше той и взе да се облича, но беше ядосан и опечален. — Ами как, постоянно война със сина, дума не можеш да му кажеш, веднага ще ти извади очите или ще ти каже нещо, та чак корем да те заболи. Никому не можеш да се облегнеш, току само работи и работи!“

Ядът му се засилваше, дори попсуваше тихичко и хвърляше парцали и обуща из стаята.

„Трябва да слушат, а не щат! Защо е това? — мислеше си той. — Струва ми се, че без тояга с тия хора не ще се кара, и то яка тояга! Отдавна трябваше това, веднага след смъртта на покойната, когато захванаха да се заяждат за имот, ама се въздържах да не ме одумват хората. Нали бях стопанин не кой да е, с трийсет морги, и от коляно съм не какво да е — Борина, знаят ме хората. Но с добром не ще се разбера с тях, не!…“ Тук той се сети за зет си, ковача, който тихичко подстрекаваше всички, пък и сам често искаше да му припише шест морги ниви и морга гора, а за останалото щял да почака…

„С други думи, когато умра! Чакай ти, сине майчин, чакай — мислеше си Борина с яд. — Дорде мърдам, ни леха не ще помиришеш! Гледай го ти, умника!“

Картофите вече силно вряха на огнището, когато Южка се върна от доенето на кравите и веднага натъкми закуската.

— Южке! А месото ти ще продаваш. Утре е неделя, хората вече се научиха, та ще налетят, само че никому на вересия… Задницата остави за нас; ще извикам Ямброжи, ще го насоли и уреди!…

— Па и ковача умее…

— Е, да! Ще го раздели той като вълк с овца.

— На Магда ще й е мъчно, че кравата е наша, а тя нищо няма да види.

— Колкото за Магда, изрежи някое парченце и й занеси, но ковача не викай тук.

— Ти, татко, си добър, добър си.

— Хайде, момичето ми, хайде! Наглеждай тука, па ще ти донеса симид или нещо друго.

Хапна си хубавичко Борина, опаса се, приглади с наплюнчена ръка развеяната си рядка коса, взе камшика и се заоглежда по стаята…

„Да не забравя нещо.“ Искаше му се да надзърне в килера, но се въздържа, защото Южка гледаше, та се прекръсти и тръгна.

И вече от седалката на колата, поел в ръка въжените юзди, каза на Южка, която бе пред къщи:

— Като свършат картофите, веднага да отидат да събират постилка. Позволителното е зад иконата. Нека отсекат и някой габър, па и някое борче, ще послужи за нещо.

Колата тръгна и беше вече при портата, когато Витек се мярна под ябълките.

— Забравих… тпру… Витек! — тпру! Витек, изкарай кравите по ливадите, но си отваряй очите, че ще те бия, та ще ме запомниш, негоднико!

— А-а, ще ме хванеш за… — обади се непослушно Витек и се загуби зад плевнята.

— Ще запееш другояче, като сляза, ще видиш ти…

И той зави от портата наляво по пътя към черквата, фрасна с камшика кобилката и тя заситни в тръс по изровения каменлив път.