Владислав Реймонт - Селяни

Лампичка гореше над огнището, но навярно гореше и добър огън, защото се чуваше прасък на смърчови цепеници и червеникава светлина изпълваше грамадната, мрачна по ъглите стая; старата, превила се пред огнището, гласно четеше нещо, а Ягна срещу нея седеше с лице към прозореца; беше само по риза и със засукани ръкави — проскубваше гъска.

„Хубава е, дяволицата, хубава е!“ — мислеше си той.

Тя вдигаше понякога глава, слушаше майка си, въздъхваше изтежко и отново се заемаше да скубе перушина, докато гъската загака болезнено и с крясък се задърпа из ръцете й, заудря с крила, та пухът се разлетя като бяла мъгла по стаята. Ягна скоро я успокои и стисна между коленете, та гъската тихо и болезнено погакваше, а другите й отговаряха някъде от отвода или от двора.

„Хубава жена“ — помисли той и си отиде бързо, защото нещо му хрумна, дори се почеса по главата, закопча се и попритегна пояса си.

Беше вече на своята порта и влизаше в двора, когато погледна към нейния дом, който беше срещу него, само че на отсрещния бряг. Тъкмо в тоя момент някой излизаше, защото през отворената врата лумна струя светлина, затрептя като светкавица и падна чак на вира, после затупаха силни стъпки и се раздаде плисък на разбълникана вода. Най-сетне през тъмнината и през мъглите, които пъплеха откъм лъките, се понесе тихо пеене:

Дълго слуша той, но гласът бързо се изгуби и светлината изгасна.

Месецът се измъкваше по небето цял иззад гората, посребряваше кичурите на дърветата, сееше през клоните светлина въз вира и назърташе в прозорците на отсрещните къщи. Дори кучетата се спотаиха, бездънна тишина обзе цялото село и всяка живина.

Борина обиколи двора, намина при конете: те пръхтяха и хрупаха храната; пъхна глава при кравите, защото вратата поради топлото бе оставена открехната. Кравите лежаха, преживяха и попъшкваха, както правят говедата. Притвори вратата на плевнята.

Свали шапка, тръгна към къщи и зашепна полугласно молитвата си.

А понеже всички спяха, събу се тихо и веднага си легна.

Но не можеше да заспи: ту му пареше завивката, та изваждаше краката си навън от нея, ту различни работи му се виеха в главата — и безпокойства, и размисли… ту пък на корема му дотежаваше, та попъшкваше и мърмореше.

— Винаги съм казвал, че киселото мляко издува стомаха, вечер да не го слагат…

После взе да мисли за Ягна; как би било добре, че е хубава и домакиня е, и толкова земя… Ту отново си спомняше за децата, ту приказките за Ягна, така че се бъркаха разни мисли в ума му и не знаеше за кое по-напред да мисли. Той се поунасяше и както биваше обикновено, искаше му се да извика към другото легло и да се посъветва:

— Маришо! Да се оженя ли, или да не се женя за Ягна?…

Но веднага си припомни, че Мариша още от пролетес е в гробищата, а отсреща спи Южка и хърка, и той е сирак, който няма с кого да се посъветва, па току въздъхна тежко, прекръсти се и взе да чете молитва за умрялата и за всички души в чистилището.

Утрото вече избели покривите и с власата сива кърпа заслони нощта, звездите побледняха и у Боринови се раздвижиха.

Куба се свлече от високия одър и погледна пред конярника. Имаше слана по земята и беше още сиво, но зората вече се запаляше откъм изток и върхарите на осланените дървета почервеняваха. Той се протегна от удоволствие, прозина се няколко пъти и отиде към обора да извика на Витек, че трябва вече да става; Витек повдигна сънливо глава и прошепна:

— Ей сега, Куба, ей сега! — и пак се сгуши в леглото си.

— Поспи си, бедното, поспи си! — рече Куба, позави го с кожуха и направи няколко крачки куцешком, тъй като кракът му бе някога стрелян в коляното, та силно куцаше и го повличаше. Той се уми на кладенеца, приглади с длан рядката си и окапала коса, която се бе усукала на фитили, и коленичи на прага на обора да си прочете молитвата.

Господарят още спеше, в прозорците на къщата се запалваха кървавите блясъци на зората, а гъсти бели мъгли се повличаха полека от езерата, люлееха се тежко и на разпокъсани парцали се вдигаха нагоре.

Куба прекарваше през пръсти броеницата и дълго се моли, а с очи шареше по двора, по прозорците, по градината, още тъмна надолу, по ябълките, отрупани с плодове като пестници, хвърли с нещо по кобилата до самата врата, удари Лапа по бялото чело, та кучето дори изквича, но пак се сви и заспа.