Владислав Реймонт - Селяни

Слънцето бе вече доста високо над къщите и грееше все по-топло. От осланените стрехи се вдигаше пара и капеше вода; само в сенките зад плетищата в градините и в рововете още седеше сива слана. По вира вече се влачеха последните проредели мъгли и водата захващаше да лъщи изпод мъглата и да отразява слънцето.

Селото се раздвижваше като всяка утрина. Утрото бе ясно и хладно. Студът бе освежил въздуха и хората вървяха по-весело и по-приказливо. Те излизаха по нивите на групи: едни да вадят картофи с кошници и мотички в ръка, като си дояждаха по пътя, други с плугове бързаха към стърнищата, трети караха коли, натоварени с брани и пълни със семе чували, четвърти пък свръщаха към гората с гребла на рамо, за да сгрибат постилка. Така че от двете страни на вира се вдигаше шум и крясък, защото пътищата бяха задръстени с изкарван на паша добитък. От време на време се чуваше кучешки лай и прозвучаваха викове из тежкия прахуляк, който се бе вдигнал над оросените пътища.

Борина внимателно отминаваше стадата, понякога удряше по вълната някое глупаво агне, което не се отстраняваше пред кобилата, или пък някое теле, докато ги измина и при черквата, засълната зад гъста ограда от пожълтели липи и кленове, излезе на широкото шосе, засадено от двете страни с грамадни тополи.

А понеже в черквата имаше служба, тъй като камбаната звънеше за утринна и органът звучеше с притихнал глас, той свали шапката си и набожно въздъхна.

Пътят беше безлюден и тъй обилно засипан с окапали листа, че дупките и дълбоко врязаните следи от колелата бяха покрити с ръждиво-златен килим, насечен от гъсти ивици сенки, които хвърляха дънерите на тополите, понеже слънцето светеше отстрани.

— Дий, малката, дий! — плесна той с камшика и кобилката тръгна по-бързо, но след малко се отпусна и тръгна пак полека, защото пътят, макар и незабелязано, вървеше въз хълма, на който се чернееха горите.

Тъй като тази глухота го приспиваше, Борина поглеждаше през колонадата от тополи към полето, което се къпеше розово утринно сияние, или правеше усилие да мисли за Йевкината работа или за Червенуша, но не можеше да се опомни, така го мъчеше дрямка…

Птичета чуруликаха в клонака. Понякога сякаш вятър погалваше с леки пръсти кичурите на дърветата, та някой листец като златна пеперуда се откъсваше от майката, падаше с извивки на пътя или на прашните бодили, които гледаха в слънцето надменно с разпалените очи на цветовете си. Тополите загълчаваха, зашумяваха тихичко с клончета и пак се умълчаваха като жени, които във време на пренос поглеждат към небето, разгъват ръце, въздъхват набожно и скоро пак падат в праха пред величието на светите дарове.

Едва при гората той напълно се опомни и спря коня.

— Добре никне — прошепна, като се взря срещу слънцето в сивите ниви, зачервени от ниската четка на поникналата ръж.

— Хубава нива и се долепила до моята, като че нарочно. Чини ми се, че вчера я посяха. — Той обгърна с лаком поглед завлечените лехи, въздъхна и навлезе в гората.

Често подкарваше кобилката, че пътят беше равен и твърд, само дето начесто се показваха корени, та колата подскачаше и тракаше.

Но облъхнат от влажния и хладен дъх на гората, той вече не дремеше.

Едра беше и стара боровата гора. Изправила се с всичкото величие на своята гъстота; възраст и сила — дърво до дърво, току-речи само борове, често и някой разклонен и посивял от старост дъб, а понякога и брези в бели ризи с разплетени жълти косичници, защото беше есен. По-долните храсти като лески, заръснали габъри или треперливи осики се криеха до червените и мощни дънери, така сближени с корените си и взаимно преплетени с клони, че само тук-там се промъкваше слънце и пълзеше като златни паяци по мъховете и по зелените почервенели папрати.

— Рано-късно тук има четири морги мои! — мислеше си той и изглеждаше лакомо гората и вече с поглед избираше най-хубавата. — Та нали Исус Христос няма да позволи да ни ощетят, па и сами няма да се дадем, не… На дворянина се вижда, че е много, а на нас — малко. Така е… четири на мене, а на Ягуша морга… четири и една… Дий, щура такава, от свраките се боиш! — И той удари кобилката с камшика, защото на едно сухо дърво, на което висеше разпятие, така сърдито се караха свраки, че тя наостряше уши и се спираше.

— Сврача сватба — дъжд ще има — помисли си той и шибна няколко камшика на кобилката, та тя тръгна тръс.

Трябва да беше вече по-късно от осем часа, защото по нивите хората сядаха и слагаха пред себе си ръкатките с храната, когато той влезе в Тимов, в пустите му улички с поразкривени къщурки отстрани като приклекнали стари продавачки над канавките, пълни със смет, кокошки, окъсани евреи и прасета.