Владислав Реймонт - Селяни

— Бартко, за онова прасе ще да е, дето дойде по тебе до къщи…

— Помня, наистина помня, ама то беше прасе, не свиня. Моля за милост благородния съд да чуе що казах и ще повторя: прасе беше, прасе беше, а не свиня; бяло прасе, около опашката и малко по-отдолу с черни шарки.

— Добре, но откъде дойде то у вас?

— У мене ли?… Ей сегичка всичко ще кажа, каквото е било, та да види ваша светлост, да видят и тия хора тук, че аз не съм виновен, а Доминиковица е лъжкиня, клюкарка и смахната дърдорка!

— Аз ли лъжа! Дано тая света Богородичка да те тресне, и то неизповядан да те тресне! — каза тихо Доминиковица към окачената в ъгъла света Богородица, па след това, понеже не можеше да се стърпи, показа сухата си стисната пестница към него и изсъска:

— Ти, свинекрадецо, ти, разбойнико, ти!… — и разпери пръсти, сякаш искаше да го сграбчи.

Но Бартековица се нахвърли с вик към нея.

— А, искаш да го удариш, гиди кучко, да го удариш, вещице, душеваднице, ти!

— Млъкнете! — извика съдията.

— Затворете уста, когато съдията говори, да не ви изпухам насаме! — добави Яцек и повдигна панталоните си, като че имаше нещо скъсано.

Веднага настана тишина, а жените, които насмалко щяха да се хванат за косите, млъкнаха, но се гледаха кръвнишки и сумтяха от злина…

— Казвай, Бартоломей, казвай всичко истина!

— Истина?… Самата истина като роса чиста ще кажа, всичко ще кажа като на изповед, като стопанин на стопани, като свой на свои, че аз съм стопанин от дядо и прадядо, а не съм голтак, нито някакъв търчи-лъжи или друг градски скубач. Ето тъй беше.

— Опичай си ума нещо да не забравиш — съветваше го жена му.

— Няма да забравя, Магдо, няма. Е, така беше. Вървях си… и гледам, то беше пролетес… и зад Вълчия дол, спроти Бориновата детелина… вървя си и си чета молитва, че например заби камбаната за вечерня… мръкваше се… вървя си… па току слушам: като че ли е глас?… Ай, господи, мисля си: като че ли нещо покръхнува и не покръхнува… Обърнах се — нищо не се види, съвсем тихо. Дали дявол някой ме изкушава, или що?… Вървя си аз по-нататък и като ме полазиха тръпки от страх, започнах „Радвай се, Богородице.“ Пак покръхнува! Ха — мисля си — не е друго, току свиня или прасе. Отбих се в детелината и се огледах… ето че нещо се мъкне подире ми. Спрях се, спря се и то, па бяло, ниско и дълго… а очите му светеха като на дива котка или на таласъм… Прекръстих се и като ми настръхна кожата, забързах към дома — ами знае ли човек какво ходи по нощите?… А в Липци всички знаят колко е страшно при Вълчите долове.

— Ами истина е: нали лани, кога Шикора минал там през нощта, нещо го сграбчило за гръцмула и го ударило оземи и тъй го било, та две недели лежа болен човека — обясни жена му.

— Мълчи, Магдо, мълчи! Вървя, вървя, вървя… а то току се мъкне по менели покръхнува. Па ето ти че изгрея месечината, гледам, — прасе било, не таласъм. Хвана ме яд, че какво ли си мисли това глупаво прасе — да ме плаши ли, па хвърлих тоягата по него и си тръгнах за дома. Вървях по слога между Михаловото цвекло и Бориновата пшеница, а после между летницата на Томек и овеса на Яшек, оня, дето лани отиде войник, а жена му вчера роди… Прасето все по мене като куче, ту върви отстрани, ту влезне в картофището на Доминикова, ту ровне тук, ровне там, покръхне, квикне и все по мене…

Свих по пътеката напреко — то пак по мене. Изби ме в огън, че — да простите — такава свиня може и да не е свиня! Свърнах по пътя към кръста, и прасето по мене… Видях го, беше бяло, около опашката отдолу с черни шарки! Прескочих през рова, и свинята по мене. Изскочих на могилките, дето са зад кръста на пътя, и тя по мене, отидох при трънките, а тя едва ми се не хвърли в краката — проснах се наземи и се изпънах, колкото съм дълъг. Дали па не е бясна?… Едва можах да стана, а тя без да помръдне опашка, и хоп пред мене! Ха, бягай сега, лудосийо — помислих си. Но не избяга, току все пред мене чак до дома — чак до дома, пресветли господин съдия, — чак в двора влезна, па нали вратата на стаята беше отворена, влезна и в стаята… Това е, кълна се в бога. Амин!

— А после я заклахте и изядохте, нали? — каза развеселен съдията.

— А! Заклахме и изядохме?… Ами какво да правим? Мина ден, а прасето не си отива; мина неделя — седи си, не можеш да го изгониш, че квичешком се връща!… Жената му подтуряше по нещо, че можеше така да умре от глад, нали и то душа носи… Пресветлият господин съдия е умен, справедливо ще види, че какво аз, беден сиромах, можех да сторя с него? Никой си го не подирва, а у дома е сиромашия, па лапаше повече от две други… За един месец и нас би ни изяло с парцалите… Нямаше спасение! Вместо то нас — ние го изядохме и пак не цялото, защото се разчу по селото и Доминиковица се оплакала, дойде с кмета и взе всичко…