Владислав Реймонт - Селяни

— Извадихте ли вече картофите? — подхвана той най-сетне.

— Ами извадихме ги. Народиха се това лято добре.

— Лесно ще охраните.

— Затворих едно шипарче да се угоява, може по заговезни да потрябва…

— Сигурно, сигурно… Говореха, че Валек Рафалов пращал годежари?…

— Та той само той ли е?… Напразно си хабят парите… Не е за такива моя Ягуша, не е.

И тя вдигна глава и впи ястребовите си очи в Борина, но той като възрастен човек, а не някой ветрогон, показа студено и спокойно лице, та нищо не можеше да се познае. Дълго ни дума не продумаха, сякаш се бореха помежду си с мълчание.

Неудобно бе на Борина пръв да подхване, па и как ли? Беше вече в напреднала възраст и пръв стопанин в Липци. Та можеше ли да каже така направо, че Ягуша му се харесва?… Нали имаше той своя чест и разсъдък — но понеже по рождение бе с гореща кръв, късаше го яд, че трябва тъй да се пази, да заобикаля и така да се домогва.

Доминиковица го пронизваше понякога с поглед и си размисляше върху загрижеността му, но не му помогна нито с думица, ами поглеждаше сегиз-тогиз ту него, ту наоколо и към сините далечини и току неволно рече:

— Горещо като по жътва.

— Право е.

Па и така си беше, защото от двете страни на пътя се изправяха яките стени на боровата гора, та ни вятър, ни полъх можеше да се промъкне от полето, а слънцето висеше право над главите и тъй прежуряше, че напечените дървета стоеха неподвижно, навеждаха премалелите си кичури над пътя и от време на време пущаха кехлибарените си иглички, които се въртяха във въздуха и падаха по пътя. Гъбената миризма на мочурите и на дъбовата шума чак дразнеше носа.

— Знаеш ли, чудно ми е, па и на други хора е чудно, че такъв стопанин, дето и ум има не какъв да е, и толкова имот, па и народа го слуша, като тебе, да речем, а не го влече към управление…

— Право каза, никак не ме влече. Какво ще ми придойде от това? Бях помощник три години и от свои пари харчех. Па що коне си съсипах, що припкане… повече от ловджийско куче… А загуба в домашната работа и пакости такива, че жената постоянно ми се караше…

— И тя е имала ум в главата. Ама да бъдеш управител все пак е и чест, и полза има.

— Благодаря. Кланяй се на стражари, прегръщай краката на данъчния агент и на нищо и никакъв опърпан чиновник — също… Голяма чест! Данъци не плащат, мост се развали, куче побеснее, някой ударен с климия по главата — кой крив?… Кмета крив, хайде глоба на кмета! Харна полза! Малко ли кокошки, яйца, гъски изпренесох на данъчния агент в града…

— Истина си е, но на Петрек не му омръзва кметуването, не; накупи си вече земя, па и плевня си сгради, и коне има едни големи!…

— Има, ама не се знае какво ще му остане от това, като му се свърши кметството…

— Мислиш ли?

— Та нали имам очи и виждам…

— Горделив си е той и със свещеника се заяжда.

— Върви му, ама все покрай жена му; той си кметува, а тя всичко управлява.

Пак помълчаха някое време.

— Ами ти не ще ли да пращаш на някоя годежници?… — попита предпазливо тя.

— Не… не ме влече към жените вече, доста съм стар…

— Не думай такова нещо!… Стар е оня, дето не може да се помести от тук до там, дето не може да поднесе лъжицата до устата си и ще си свърши при печката… Видях те кога носеше чувал с ръж.

— Това е вярно, як съм още, ама коя ли ще ме вземе?…

— Ти пък отде знаеш? Ще видиш!

— Стар съм, децата вече израстват… а пък не ми се ще коя да е.

— Само да припишеш, и най-първите няма да се откажат…

— Зарад приписване! Свине такива! За една морга и най-честната девица ще дойде, па ако ще би и за просяк пред черквата…

— А мъжете не правят ли сметка за зестра, а?

Той не отговори, само удари кобилата с камшика и тя веднага полетя в галоп.

Дълго мълчаха.

Едва когато излязоха от гората на полето между крайпътните тополи, Борина, който през всичкото време се ядосваше на себе си със стиснати зъби, избухна:

— Кучешки живот! За всичко плащай, та дори и за добрата дума! Толкова е лошо, та по-лошо не е било. Дори и децата са против баща си, никой не те слуша и всички се ядат като кучета.

— Защото са глупави, не виждат, че всички еднакво ще отидем в тая черната.

— Едва някой се понавдигнал над земята и току се озъби на баща си дял да му дава. На старите само се надсмиват! Келеши, тясно им в селото, не им се харесват старите наредби, някои дори се срамуват от носията.

— Всичко е от това, че нямат страх от бога…

— От това ли е, не е ли от това, но зле върви.

— Не е, не е на добро.