Владислав Реймонт - Селяни

— Така ще си върви, кой ще го спре?

— Божие наказание! Ама ще дойде часът на божия съд, ще дойде той.

— Но дотогава колко народ ще се развали, това никой не ще предварди.

— Такива са времената, че по-добре е да дойде някой мор.

— Времената! Така е, ама и хората са си криви. А ковача какво? А кмета? Ядат се със свещеника, бунтуват хората и ги мамят, а глупавите вярват.

— Тоя ковач, той ми трови душата, та макар че ми е зет…

И така одумваха те заедно света, като поглеждаха към селото, което се виждаше все по-близо през тополите.

При гробищата още отдалече се червенееше редица наведени жени, прикрити от тънка димна мъглица, а след малко ветрецът от време на време почна да донася и глухото еднообразно тупане на мелици, което идваше откъм ливадите в низината.

— Хубаво време за мънене. Ще сляза при тях, че и моята Ягуша е там.

— Не е бог знае колко път, ще те закарам до там…

— Колко си добър, Мачей, чудно ми е дори — засмя се тя дяволито.

Той свърна от тополите по черния път, който водеше до портата на гробищата, и я закара под сивия каменен зид в сянката на брезите, кленовете и на наведените към нивите кръстове, дето петнайсетина жени усърдно мънеха сух лен, та чак мъгла от прах висеше над тях и дълги влакна се залавяха по жълтите листчета на брезите и увисваха по черните рамене на кръстовете; до тях, на прострени върху трапове пръти се сушеше на огън още мокрият лен.

Мелиците клепеха силно, целият ред жени току се навеждаше с къси и бързи движения и само сегиз-тогиз някоя се изправяше, изтърсваше хватка лен от последния паздер, свиваше я на сплитка или на кичур и я хвърляше на простряното пред нея платнище.

А слънцето бе вече преминало над горите и светеше право в лицата им, но що от това — работата, смеховете, шегите не преставаха нито за миг.

— Помага бог! — извика Борина на Ягна, която мънеше току на края. Беше облечена с риза и червен вълненик, а главата си бе забрадила, за да не се праши.

— Дал бог добро! — отвърна тя весело и повдигна сините си големи очи към него и по хубавото й, опалено от слънцето лице премина усмивка.

— Сух е, щерко, а? — питаше старата, като пипаше опънатите ръкойки.

— Сух като барут, дори се троши… — Тя пак погледна с усмивка стария, та чак тръпки го полазиха; той плесна с камшика и си отиде, но все се обръщаше назад, макар че тя вече не се виждаше, но като жива стоеше пред очите му…

— Мома като кошута… Тъкмо за мене — мислеше си.

Беше неделя — тих, замрежен от паяжини, слънчев септемврийски ден.

Този ден всичката стока на Борина пасеше по стърнищата току зад плевните, а под високия покрит сенарник, обкръжен със зелен килим от поникнало оронено жито, лежеше Куба, наглеждаше стоката и учеше Витек на молитва; често му подвикваше, па го и удряше с камшика, защото момчето бъркаше и се зазяпваше по градините.

— Внимавай какво ти казах, молитва е това — напомняше му важно той.

— Внимавам, Куба, внимавам.

— Що зяпаш по градините?

— Чини ми се, че у Клембови има още ябълки.

— Ще ти се да си хапнеш, а? Ти ли си ги садил? Повтори „Верую“!

— И ти не си изчувал яребиците, па излови цяло ято.

— Глупак! Ябълките са Клембови, а пилетата са божии, разбираш ли?

— Ама от дворянските ниви ги налови…

— И нивите са божии. Я го гледай ти умника, повтори „Верую“!

И Витек бързо заповтаря, защото вече го заболяха коленете от коленичене, но не изтрая докрай…

— Чини ми се, че жребицата отива към Михаловата детелина — извика той, готов да изтича.

— Не бой се за жребицата ти, ами гледай молитвата…

Най-сетне той свърши молитвата, но вече не изтрая, присядваше на петите си, въртеше се на всички страни, а като видя на сливите ято врабчета, хвърли им грудка пръст и бързо се заудря по гърдите.

— А „Пожертвованието“ изяде като гнила круша, а? — викна Куба.

Витек каза и „Пожертвованието“ и с облекчение се залови да си играе със заспалия Лапа.

— Току само щръклее като щуро теле.

— Ще носиш ли пилищата на свещеника?

— Ще му ги нося…

— Да ги бяхме опекли на нивата.

— Опечи си картофи. Виж го ти какво му се прищяло!

— Тръгнаха вече на черква — извика Витек, като забеляза през оградите, че се мяркат по пътя червени престилки.

Слънцето добре напичаше, та всички врати и прозорци по къщите бяха широко отворени. Тук-таме до пейките пред къщите някои още се миеха, другаде се решеха и плетяха косата си, на друго място изтупваха празнични дрехи, измачкани от стоене цяла седмица по раклите, а някъде вече излизаха на пътя като червени макове или като жълтите гергини, които доцъфтяваха покрай стените, или като парички или едри маргаритки. Така пременени отиваха жени, отиваха моми, отиваха момци, вървяха деца, вървяха стопани с бели клашници, прилични на грамадни ръжени снопи, и всички бавно се запътваха към черква по пътя покрай вира, който като златна тава отразяваше слънцето, та чак дразнеше очите.