Владислав Реймонт - Селяни

След службата народът наизлезе на черковните гробища. Излезе с другите и Куба, но днес той не бързаше за дома, ако и да знаеше, че на обед ще има месо от закланата крава. Не, той се поспирваше, поприказваше си с познати и се присламчваше към господарите си, защото и Антек, и жена му стояха и приказваха с другите, както бива обикновено в неделя след черква.

В друга група, която се бе събрала на пътя пред портата, разправяше нещо ковачът, едър мъж, облечен съвсем по градски, с черно палто, окапано на гърба с восък, и със син каскет. Той бе с панталони и ботуши, а на жилетката си имаше сребърна верижка; лицето му беше червено, мустаците рижи, а косата къдрава. Разговаряше важно и се смееше, та чак се кикотеше, какъвто си беше смешник. Да пази господ да му падне човек на езика! Борина току наостряше уши към него и се ослушваше, защото се боеше от приказките му, тъй като ковачът не прощаваше дори на баща си, а камо ли пък на тъста си, с когото водеше война за зестра. Но не разбра нищо, понеже съзря Доминиковица и Ягна, които излизаха от черква. Те вървяха полека, защото на гробищата имаше много народ, па се и поздравяваха с тоя-оня и разменяха по дума; макар че всички се познаваха, а бяха и побратимени, и сродени, и от едно село, макар че често плет ги делеше или нивите им бяха на слог — все пак бе хубаво и потребно да си побъбре човек пред черква… Доминиковица разправяше с тих, набожен глас за свещеника, а Ягна, каквато си беше висока като най-високите мъже, разглеждаше народа наоколо. Днес тя се бе така пременила, че вземаше очите на младежите, които се бяха струпали на пътя пред портата, пушеха цигари и й се усмихваха. Тя беше така стройна и гиздава и с такава стойка, че по-малката дъщеря на дворянина не можеше да се мери по хубост с нея.

Момите, па и женените жени, които минаваха покрай нея, я поглеждаха завистливо или пък заставаха при нея да се нагледат на шарения й на ивици широк вълненик, който се пъстрееше като мазурска небесна дъга; ту гледаха черните й високи обуща, навървени чак до горе, до белия чорап, с червена панделка; ту елечето й от зелено кадифе, така обшито със сърма, че заслепяваше очите; ту нанизите от кехлибари и корали по бялата й гуша. Снопче разноцветни панделки падаше от тия нанизи по гърба й и се виеше след нея като небесна дъга, когато тя вървеше.

Но Ягна не виждаше завистливите погледи. Тя шареше със сините си очи по главите и като се натъкна на втренчените в нея очи на Антек, изчерви се, дръпна за ръкава майка си и тръгна, без да я чака.

— Почакай, Ягно — извика подире майка й, като се поздрави с Борина.

Тя се спря на пътя, защото и цяла група момчетия я обиколиха и почнаха да я поздравяват и да подхвърлят закачки по адрес на Куба, който вървеше подире й, вгледан в нея като в икона.

А той плюна и се помъкна към дома, защото и господарите вече си тръгнаха, па и конете трябваше да се пригледат.

— Също като в икона! — каза несъзнателно Куба, като сядаше в прустчето.

— Кой, Куба? — попита Южа, която слагаше обеда.

Той наведе глава, защото се засрами и се изплаши да не би да се досетят.

Но понеже обедът бе богат и трая дълго, Куба скоро забрави. Имаше месо, имаше и зеле с грах, имаше и чорба с картофи, а най-сетне сложиха големичка паница с ечемичен булгур, запържен със сланина. Ядяха бавно, важно и мълчаливо и едва след като наситиха първия си глад, захванаха да се пообаждат и да пробират…

Южа, която днес бе домакиня, час по час присядваше на края на скамейката, хапваше набързо и гледаше внимателно дали няма да намалее гозбата, та да донесе от къщи гърнето и да досипе, за да не рекат, че се вижда дъното на паницата.

Обядваха в пруста, понеже беше тихо и топло време.

Лапа се въртеше и скимтеше, търкаше се около краката на хората, заглеждаше към паниците, докато някой му хвърлеше кокал, с който той избягваше под пейката, или зарадван, че господарите му са там и че се споменава неговото име, лаеше радостно и подплашваше врабците, които кацваха по плета и очакваха трохи.

Често някой минаваше по пътя и поздравяваше седналите да се хранят, а те дружно му отговаряха.

— Да не си носил яребици на свещеника? — подметна Борина.

— Носих, носих! — Куба остави лъжицата изведнъж и взе да разказва как свещеникът го извикал вътре, колко хубаво било там, толкова книги…

— Па кога ли ще прочете всичките? — обади се Южа.

— Кога ли? Ами вечерно време! Разхожда си се по стаите, пийнува си чай и все чете.

— Може би… всичките са за божите работи — допълни Куба.