Владислав Реймонт - Селяни

— Е па няма да са буквари.

— А всеки ден разсилния му донася вестници — добави Ханка.

— Защото във вестниците пише що става по света — обади се Антек.

— И ковача, и воденичаря получават вестник.

— Ех… тъкмо такъв е вестника на ковача! — каза подигравателно Борина.

— Също такъв като на свещеника — каза заядливо Антек.

— Чел ли си го? Знаеш ли?

— Чел съм го и знам, и то не само един път!

— И никак не си поумнял от това, щом имаш работа с ковача.

— За тебе само този е умен, който има повече от петнайсет морги земя и петнайсет глави крави.

— Да си затваряш устата, докато не са ме прихванали! Току само ровиш! Виждам, че те издува хляба… моя хляб…

— Седи ми като кокал на гърлото, като кокал…

— Иди си намери по-добър. От Ханкините три морги симит ще ядеш.

— Картофи ще ям, ама барем никой няма да ми ги одумва.

— И аз не ти одумвам…

— Ами кой?… Работиш като вол, па и добра дума и не казват…

— На чуждото е по-леко, никак да не работиш, всичко ще ти дадат…

— По-леко е я.

— Тогава иди и опитай.

— С празни ръце няма да тръгна.

— Ще ти дам тояга да се пазиш от кучетата.

— Тате! — кресна Антек, като скочи, но веднага пак седна, защото Ханка го прехвана през кръста, а старият го изгледа страшно, прекръсти се, понеже се беше нахранил, и като отиваше в стаята си, каза твърдо:

— Няма да се оставя да ме храниш ти на стари години, не!

Разотидоха се веднага, само Антек остана пред къщи и кроеше планове, а Куба изкара конете на люцернището зад плевнята и се просна под сенарника да си поспи. Не можа да спи, тежеше му яденето в стомаха, а и мисълта, че ако имаше пушка, би могъл толкова яребици, па и зайци да убива, та всяка неделя да носи на свещеника.

Ковачът би направил пушка, както измайстори и на горския, та като стреля в гората, чак в селото да се чува!

— Механик, синеца! Но за такава трябва да му платиш пет рубли! — мислеше си той. — Ами откъде да ги взема? Иде зима, трябва кожух да си купя, обущата също не ще ми изтраят повече от Коледа… Наистина имат да ми дават още десет рубли и две кърпи, панталони и риза… Кожух макар и за пет… късичък ще е, ама… обуща за три… па и шапка не е зле… а рубла трябва да се занесе на свещеника за помен на родителите… Ех, пущината… Нищо няма да остане!… — Той плюна и захвана да събира из джоба на куртката си ситен тютюн и напипа монетата, за която бе забравил, докато обядваше.

— Пак има, пак! — Той веднага се разсъни; откъм кръчмата се зачу далечен изтънен глас на музика и като че ли отгласи на провиквания.

— Танцуват си синковците и водка си пият, и цигари пушат! — въздъхна той, легна пак по корем, гледаше към спънатите коне, които се събраха на куп и се чешеха със зъби по вратовете, и мислеше, че вечерта трябва да отиде в кръчмата, да си купи тютюн и поне да погледа веселбата.

Час по час разглеждаше монетата, па поглеждаше и слънцето. То беше още високо и така бавно вървеше днес към запад, сякаш и то в неделя си почиваше… А тъй му се искаше да отиде, едвам изтрайваше, та току се обръщаше от една страна на друга и попъшкваше от мъка. Но не отиде веднага, защото тъкмо тогава зад плевнята се появиха Антек и Ханка и вървяха по слога на нивата.

Антек вървеше напред, а Ханка след него с момченце на ръка, от време на време нещо продумваха и крачеха полека, а Антек често се навеждаше към нивата и пипаше кълновете.

— Върви… гъсто като четка — измърмори той и обгръщаше с поглед моргите, които пося, за да отработи на баща си.

— Гъсто, но татевото е по-добро, върви като гора! — говореше Ханка, като гледаше съседните лехи.

— Защото е по-обработена нивата.

— Да има човек три крави, и земята би се подхранила.

— И свой кон.

— Па да отгледаш нещо и за продан. А така какво? Всяка сламчица, всяка огризчица баща ти пресмята и му се струва кой знае колко.

— И за всичко надумва!…

Веднага млъкнаха, защото несправедливостта изпълни сърцата им със скръб, с яд и с хапливо негодувание.

— А по осем морги би се паднало — несъзнателно извика той.

— Ами, ако не и повече. Ето — Южка, и ковачката, и Гжеля, и ние — изброяваше тя.

— Да заплати човек дела на ковачите и да си остане на дома с шестнайсет морги!

— А имаш ли с какво? — изпъшка тя и тъй силно почувствува безсилието си, че сълзи потекоха по лицето й, когато обхвана с поглед нивите на свекър си, чисти като злато, по които можеше да се сее и ръж, и пшеница, и ечемик, и цвекло от бразда до бразда… такова богатство… и всичкото чуждо… не тяхно.