Владислав Реймонт - Селяни

— Не реви, глупачко, кога да е, осем морги от това са наши…

— Да може барем още и половин къщата и това зелище! — посочи тя наляво в ливадите, където се синееха дълги лехи зеле.

Те свърнаха натам, па седнаха край ливадите под храстите. Ханка кърмеше детето, защото се разплака, а Антек сви цигара, запуши и гледаше мрачно пред себе си…

Не казваше на жена си какво го ядеше отвътре и гореше като жив въглен на сърцето му, защото нито би могъл да й го каже, нито тя би го разбрала добре…

То се знае, като всяка жена, която нито може да мисли, нито да разбере сама нещо, току живее като сянка на мъжа си…

„Къща, деца, жените по село — това е за нея целият свят. Всяка жена е такава… — мислеше той горчиво, та чак сърцето му се сви… — И на птицата, която хвърчи над мочурливите лъки, по й е добре, отколкото на човека… Що я е грижа! Хвърчи си, попява си, а дядо господ сее полетата и за нея, тя само да си събира и да си яде…“

— Нима тате няма и сухи пари отделени? — започна Ханка.

— Все ще да има…

— На Южка е купил такива корали, та цяла крава да купиш за тях, а на Гжеля постоянно изпраща пари във войската.

— Че праща, праща… — отговори Антек, замислен за друго нещо.

— Ами нали това е несправедливо за всинца ни! А майчините ти дрехи? Крие ги в раклата и не ги показва дори… Такива вълненици, забрадки, шапчици, огърлици… — захвана тя да изрежда най-различни богатства, неправди и жалби, и надежди, а Антек упорито мълчеше, та тя нетърпеливо го бутна по рамото.

— Ти да не заспа?…

— Слушам, бъбри си, бъбри, ще ти олекне! Па като свършиш, кажи ми…

Ханка, понеже беше плачлива, па и много й се бе събрало на душата, избухна в плач и взе да го укорява, че говори с нея като с някоя слугиня, че не мисли нито за нея, нито за децата.

Антек скочи на крака и каза подигравателно:

— Плачи си ти, тия врани нито ще те чуят, нито ще се съжалят над тебе! — показа с поглед враните, които хвърчеха край тях над ливадите, натисна шапката на главата си и с големи крачки тръгна към село…

— Антек! Антек! — викаше тя жално след него, но той не се и обърна.

Тя прегърна момченцето си и като поплакваше, вървеше по междите обратно към дома; тежко бе на сърцето й. Няма с кого нито дума да си продумаш, нито да оплачеш съдбата си, а живееш като някой таласъм, дори до съседите не можеш да прескочиш да разтушиш сърцето си с приказка. Антек да й позволи на нея приятелки! Къде ти! Току стой у дома си и се измъчвай с грижи, па и на това отгоре добра дума няма да чуеш! Хората и в кръчмата отиват, и по сватби… а Антек… нима можеш да му угодиш?… Понякога е толкова добър, да не му се нарадваш, друг път по цели седмици едва ще проговори дума, нито те поглежда, нищо… само мисли и мисли. Наистина, има и защо да мисли. И този баща нима не може да му даде вече имот, нима не е време да се остави да го гледа синът му… Угаждала би му така, както не би угаждала на родния си баща…

Тя искаше да приседне до Куба, но той притисна гръб към сенарника и се престори на заспал, макар че слънцето светеше право в очите му. Едва когато тя се закри зад ъгъла на плевнята, той стана, отърси се от сламките и полека се затътра през градините към кръчмата… Злотувката не му даваше мира…

Кръчмата беше накрай село, зад жилището на свещеника, където започваше пътят с тополите.

Малко хора имаше там, музиката сегиз-тогиз се обаждаше, но никой още не танцуваше. Беше много рано и младежта предпочиташе да лудува из градините или да се трупа пред портите и под стрехите, където на неотдавна дялани, още жълти греди седяха много жени и моми. В голямата стая на кръчмата с черния одимен потон нямаше почти никой. Малките одимени стъкла процеждаха тъй слабо червената предзалезна светлина, че само на изровения под падаше светла ивица, а по ъглите беше мрачно. Някакви хора седяха зад масите до стената. Не можеше да ги познае човек в тъмнината кои са. Те често пиеха наздравици един другиму и си приказваха…

Само Ямброжи с един свой побратим се виждаше в светлото при прозореца с шишенце в ръка — често си попийваха и разговаряха…

Контрабасът бучеше като бръмбар, когато попадне от вън в стаята, хвърчи и бръмчи… понякога цигулката изпискваше тънко като птичка, която търси малките си, дайрето пък задумкваше и задрънкваше… но скоро наставаше тишина.

Куба отиде право към тезгяха, зад който седеше Янкел с баретка на глава и само по риза, защото бе топло, гладеше прошарената си брада, климаше и четеше книга, като доближаваше очите си до самите страници.