Владислав Реймонт - Селяни

Куба обмисляше, престъпваше от крак на крак, пресмяташе парите, почесваше се по кичурите си и дълго стоя така, та Янкел го гледаше с лакоми очи и без да престава да се кланя и моли, дрънна веднъж-дваж чашите за водка…

— Сто грама, ама от по-яката! — поръча най-сетне Куба.

Янкел мълчаливо наливаше, а лявата си ръка протягаше за парите…

— В шише ли? — попита и сграбчи позеленелите медни пари, за да ги сложи в кутията.

— То се знае, че не в ботуш!…

Примъкна се на крайчеца на тезгяха, изпи първата чаша, плюна и заоглежда по кръчмата; изпи втора, погледна шишенцето на светлината, па силно чукна с него.

— Дай ми още едно и тютюн! — каза по-смело, защото приятна топлина го обзе след водката и чудна сила се разля по костите му.

— Заплата взима Куба днеска?…

— Ами… да не е Нова година?…

— Може арак да ти долея?…

— Ама… не стигат… — И той преброи парите и печално погледна бутилката с арак.

— Ще дам на вересия, нима не познавам аз Куба!…

— Не трябва… вересия-разсипия!… — каза Куба отсечено.

Въпреки това Янкел сложи пред него чаша арак.

Куба отказваше, дори вече се канеше да излезе, но проклетият арак така му зачовърка в носа, че без много да му мисли, глътна го наведнъж.

— От гората ли си спечелил?… — питаше търпеливо Янкел.

— Не от гората… яребици хванах в примка, занесох шест на свещеника и той ми даде злотувка…

— Злотувка за шест! Аз за всяко бих дал на Куба по десет копейки.

— Как, та яребиците кашер 7 7 Храна, разрешена за правоверни израилтяни. — Б.пр. ли са?… — учуди се Куба.

— Ти не се грижи за това… донеси само повече. За всяка веднага ще получиш по десетак на ръка. Да дам и мастика зарад пазарлъка, а?…

— По цял десетак даваш?…

— Думата ми е дума. За тези шест Куба сега щеше да има две шишенца чиста водка и четири с арак, после херинга и франзела и пакет тютюн… Разбира Куба?…

— Е па… четири шишенца с арак и херинга… и… ами не съм говедо, правя си сметка… така си е! Четири шишенца с арак… и тютюн и франзелка… и цяла херинга… — Водката вече го зашеметяваше и отнемаше силите му.

— Ще донесе ли Куба?…

— Четири шишенца… и херинга… и… Ще донеса… Ей, да имах пушка… — обади се по-съзнателно и пак взе да пресмята — кожух например за пет рубли… ботуши ще трябват… три рубли… не-е, не стига… а ковача ще поиска пет рубли за пушка… толкова, колкото на Рафал… не… — мислеше си на глас.

Янкел бързо направи сметка с тебешир и тихо му пошепна на ухото:

— Куба би ли застрелял сърна?

— Та с пестница няма да я застрелям, ама с пушка я застрелвам…

— Куба умее ли да стреля?…

— Ти, Янкеле, си евреин, та не знаеш, а всички в селото знаят, че ходех с дворяните в гората 8 8 Подразбира се полското въстание от 1863 г. — Б.пр. , че ме стреляха в крака… Колко за умеене, умея…

— Ще ти дам пушка, ще ти дам барут, ще ти дам каквото трябва… а Куба каквото убие, на мене ще го донесе! За сърна цяла рубла ще дам… чуваш ли?… цяла рубла! За барут Куба ще плати по петнайсет копейки за парче, ще го хвана на сметката… а за пушката, дето ще се хаби, Куба ще донесе крина овес…

— Рубла за сърната… пък аз петнайсет за барут… цяла рубла!… така ли?

Янкел отново му изчисляваше подробно…

— Овес ли? Та няма да го взема на конете от устата… — само това разбра той.

— Защо от конете ще вземаш! У Борина и другаде има…

— Та излиза… — изблещи очи Куба и пресмяташе.

— Всички така правят! А Куба се чуди от къде ли ратаите имат пари… Всекиму трябва тютюн, чаша водка, да си потанцува в неделя!… От къде да вземе?…

— Та как, крадец ли съм, кучи сине, или що?… — изгърмя отведнъж Куба, като удари с пестница по масата, та чак чашите подскочиха.

— Какво се развика Куба! Куба да си плаща и да си отива по дяволите!…

Но Куба не заплати и не си отиде. Той нямаше вече пари и беше задлъжнял на евреина… та се облегна тежко на тезгяха и захвана сънливо да пресмята, а Янкел поомекна и още веднъж му наля, но вече чист арак… и мълчеше…

В това време все повече хора прииждаха в кръчмата. Запалиха лампата, защото ставаше тъмно, музиката се обади по-буйно и глъчката се оживи. Народът се трупаше при тезгяха, покрай стените или просто тъй съвсем посред кръчмата и гълчеше — бъбреше, оплакваше се, а тук-там някои се черпеха, но рядко, защото бяха дошли не за пиянство, ами ей-така, по съседски, да постоят, да си побъбрят, да послушат цигулката и контрабаса, нещо ново да чуят — нали е неделя, — да си починат, па не е грях и да се поотпуснат и да пийнат с приятели… само да е прилично и без прегрешение, та това и сам свещеникът не забранявал… Ами как, говедото, що е говедо, след работа и то обича и иска да си почине. А пък при масата седнаха по-стари стопани и някои жени, облечени с червени вълненици и със забрадки, та изглеждаха като цъфнали макове. Понеже всички говореха едновременно, вдигаше се шум като в гора, тропот от крака като бухалки за очукване на снопи и глас на цигулката, която постоянно шеговито пееше.