Владислав Реймонт - Селяни

Всяка сутрин денят ставаше по-ленив, натежал от студ и цял в слана и в болезнената тишина на умиращата земя. Слънцето бледо и тежко изгряваше из дълбочините във венци от врани и чавки, които политваха нейде от изгрева, хвърчеха ниско над полята и глухо, дълго и тъжно грачеха… а след тях се носеше остър студен вятър, раздвижваше стегнатите води, попарваше останалата още зеленина и късаше от наведените над пътищата тополи последните листа, които се отронваха тихо, сякаш сълзи — кървавите сълзи на умрялото лято, и падаха тежко на земята.

Всяка сутрин селото все по-късно се събуждаше: стоката по-лениво излизаше на паша, скърцаха вратите и по-тихо се чуваха гласовете, заглушавани от мъртвилото и пустотата на полята, по-тихо и по-тревожно туптеше самият живот — па понякога пред къщите или по нивите се виждаха да спират внезапно хора и дълго да гледат в мрачната синя далечина и рогатите, мощни чела на говедата да се издигат над пожълтялата трева и с бавно преживяне да впиват поглед в далечното… далечно пространство… а от време на време глухо, жално мучене се понасяше по пустите поля.

Всяка сутрин биваше все по-мрачно и по-студено и димът от комините по-ниско се стелеше по оголелите градини, и повече птици прелитаха в село и търсеха подслон из плевните и сенарниците, а враните кацваха по билата на къщите или висяха по оголелите дървета, или пък се виеха над земята с глухо грачене, сякаш пееха жалната песен на зимата.

Пладнините бяха слънчеви, но тъй мъртви и глухи, че шумът на гората достигаше като глух шепот, а шумоленето на реката се разнасяше като болно стенание и парцали от паяжини, неизвестно от къде откъснати, се губеха в острите студени сенки на къщите.

В тия тихи пладнини цареше надгробна скръб, по опустелите пътища лежеше мълчание, а в оголените от листа градини се таеше едновременно дълбока загриженост и тревога.

И често, все по-често небето се намяташе с тъмни облаци, та хората трябваше вече да се прибират от полята доста рано, защото мрак обгръщаше света…

Доораваха за сеитба, а някой изкарваше последната бразда по тъмно и на тръгване за дома с въздишка се обръщаше да се прости с нивата до пролет.

Привечер често падаха дъждове, наистина още като превалявалия, но студени и все по-често продължаваха чак до мръкване — до дългото есенно мръкване, в което като златни цветове пламваха прозорците на къщите и лъщяха локвите по пътищата, а влажната студена нощ се блъскаше о стените и изохкваше из градините.

Дори и щъркелът с пребитото крило, който остана и който хората виждаха да броди самотен по ливадите, захвана да дохожда под Бориновия сенарник, па и в самия двор, дето Витек грижливо му подхвърляше храна за примамка.

И различни просяци все по-често навестяваха селото. Тези обикновени просяци, които с дълбоки торби и с дълги молитви ходеха от врата на врата, изпращани от лая на псетата — и други, които идеха от свети места и знаеха Остра брама, Ченстохова и Калвария 9 9 Бележити манастири с чудотворни икони — първият във Вилно, вторият в Ченстохова, третият на различни места в Полша. — Б.пр. и с готовност разправяха по цели вечери какво има по света, какви чудеса и къде стават. Случваше се понякога и такъв, който казваше тихо, че иде от Божи гроб и такива чудеса разправяше, такива страни видял, през такива широки морета пътувал, толкова приключения изпитал, че набожно унесените в разказа му се удивляваха, а мнозина дори не можеха да повярват на всичко това… Но слушаха жадно, защото всеки можеше да научи нещо ново, па и нощите бяха дълги, та все можеше да си отлежи човек и на двете страни.

Хей! Есен бе то, късна есен!

И нито песни, нито весели викове, нито цвъркот на птички, нито да привика някой низ село — нищо, само вятърът стенеше по стрехите, само дъждовете се лееха като лъскавина по стъклата на прозорците и все по-често се чуваха глухите удари на снопарските бухалки из плевните.

Липци равномерно замираше, както и околните ниви, които изнемощели, посивели и оголени се отдаваха на почивка и постепенно се вкочаняваха; както и голите, изкривени и тъжни дървета, които бавно се вцепеняваха за през дългата, дълга зима…

Есен бе това, родна майка на зимата.

Успокояваше само едно — че още нямаше неспирна киша, че пътищата още не са тъй кални и може би времето ще се задържи до панаира, за който се готвеше цяло Липци като за празничен събор.

Тъй като този панаир се падаше на света Кордуля, голям и последен празник преди Коледа, всички се тъкмяха за него.