— Всичко ли?… А задната половина къде е? — изсъска злобно Доминиковица.
— Къде? Питай Кручек и другите кучета. Изнесохме я през нощта в плевнята. Кучетата нали лесно надушват, па и на вратата има дупка, измъкнали я и си направили гощавка с моята кървавица, та ходеха преяли като дворяни.
— Брей! Свинята самичка отишла по него, който е глупав, ще повярва, ама не и съдията. Крадец такъв, ами овена на воденичаря, а поповите гъски, тях кой открадна, а?…
— Видяла ли си, а? Видяла ли си? — изкрещя жената на Козела, като подскочи с ноктите си.
— А картофите от ровника на органиста, тях кой?… И постоянно се губят неща на хората: или гъска, или кокошка, или нещо друго — продължаваше безжалостно Доминиковица.
— Ти, кучко! А ти, когато беше млада, какво не правеше, а щерка ти Ягна сега какво не прави с ергените, това никой не ти казва, а ти като кучка…
— Ягна не бъркай тука! Не бъркай, че… муцуната ти ще смажа… Не бъркай!… — избухна Доминиковица със силен глас, улучена в болното място.
— Мълчете, брей врескала, че ще ви изхвърля из вратата — усмиряваше ги Яцек, като повдигаше панталоните си.
Захванаха да се изказват свидетелите.
Най-напред свидетелствуваше потърпевшата Доминиковица. Тя говореше с тих, набожен глас и се кълнеше постоянно пред иконата на света Богородица Ченстоховска, че свинята е нейна, кръстеше се и се удряше в гърдите, че е истина, че Козела я откраднал от къра, и не искаше от пресветлия съдия да го наказва за това, нека милият Исус Христос да го накаже и му забрани чистилището, но искаше най-настоятелно съдията да го накаже, задето така е опозорил и нея, и Ягна пред всички хора.
После говори свидетелят Шимек, синът на Доминиковица, окачил шапка на ръцете си, скръстени като за молитва, не махваше очи от съдията и казваше със запънат и слаб глас, че свинята била на майка му, че била цялата бяла и имала около опашката черно петно, а ухото й било разкъсано, защото Бориновото куче Лапа я захапало пролетес, та тя така квичела, че той я чул чак в плевнята…
След това извикаха Барбара Песекова и други.
Изказваха се поред и се кълняха, а Шимек все стоеше с окачена на ръцете си шапка, вторачен набожно в съдията; Козеловица се късаше зад оградата с крясък от отричания и злоречия, а Доминиковица само въздишаше срещу иконата и поглеждаше Козела, който мяташе поглед, ослушваше се и поглеждаше към своята Магда.
Народът внимателно слушаше, от време на време се разнасяше шум или тихи подигравателни подмятания или смях, та дори трябваше Яцек да ги усмирява със заплашване.
Делото се проточи чак до почивката, през което време съдът се оттегли в съседната стая на съвещание, а народът се измъкна към коридора и навън да си отдъхне, кой нещо да похапне, кой да се поразговори със свидетелите си, кой да си поизкаже болките, някой пък да понегодува срещу несправедливостта, да се позаканва — както обикновено бива в съдилище.
След отдиха и като се прочетоха присъдите, дойде ред и на Бориновото дело.
Йевка се изправи пред масата и като полюляваше детето си, увито в престилката, почна да излага плачливо своите болки и жалби: как слугувала у Боринови и работила, та чак краката й се откъсвали, а никога не чула добра дума, не дали й кът да спи, нито достатъчно храна, та по съседите трябвало да се храни, па после не й заплатил за слугуването и с неговото си дете я натирил по света… накрай избухна в силен плач и се хвърли на колене пред съдиите с вик:
— Това ми е болката, това! А детето е негово, пресветли съдия!
— Лъже като циганка — измърмори застрашително Борина.
— Аз ли лъжа?! Та нали всички, нали цялото Липци знае, че…
— Че си кучка и миткало…
— Височайши съдии, а преди това ми викаше Йевка, Йевуша и още по-галено, маниста ми донесе, постоянно ми носеше и бял хлебец от пазара: на̀ ти, Йевушо, на̀, ти ми си най-милата… а сега, о божичко!… — и зарева.
— Лъжкиня мръсна, да не би и с пухов юрган да съм те завивал и да съм ти викал: поспи си, Йевушо, поспи си!…
Залата се залюля от смях.
— Па не е ли така? Не скимтеше ли като куче пред врата, малко ли ми обещаваше, а?
— Бога ми, хора, защо я гръм не тресне такава чума? — извика той смаян.
— Благородни съдии, цял свят знае как беше, цяло Липци е свидетел, че казвам истината. Слугувах у тях и той никога не ми даваше мира. О, сирота аз, сирота… О ти, моя злочеста съдбо!… Та можех ли да се браня от толчав мъж?… Виках, а той ме наби и си направи, каквото си искаше… А къде да се дяна с това детенце, къде?… Свидетелите ще кажат, ще докажат! — викаше тя с плач и крясъци.
Читать дальше