Владислав Реймонт - Селяни

— Е-е, до слънце ще спиш, мързелан такъв! — И той хвърли още веднъж по него. Кучето излезе, протегна се, прозина се, замаха опашка, приклекна до него и се зае да се чеше и да подрежда със зъби гъстите си кичури.

… И принасям тая молитва на тебе и на всички светии. Амин! — Той дълго се би по гърдите и като ставаше, рече на Лапа:

— Ех, че легантен, дявола му, чисти си бълхите като жена за сватба!

А понеже бе работен, зае се да почисти добитъка; изтегли от плевнята колата, намаза я, напои конете и им притури още сено, та те дори запръхтяха и затропаха с копита; после донесе от хамбара малко бурени, измесени с доста овес, и ги изтърси в яслите на кобилата, която беше в отделна преградка.

— Яж, дърто, яж, жребче ще имаш, трябва да се подсилиш, яж! — Той я поглади по ноздрите и тя дори сложи глава на рамото му и галено залови с бърните си кичурите му.

— До пладне ще превозим картофите, а надвечер ще идем за постилка 5 5 Окапала горска шума и борови иглички, с които през зимата запушват пролуките между гредите на къщите. — Б.пр. в гората — не бой се, постилката е лека, няма да те пресиля…

— А ти, ленивецо, ще ядеш камшика, виж го ти, замириса му овеса на мързелана — каза той на коня, дето бе наблизо и тикаше глава между дъските на преградата към яслите на кобилата, и го мушна с пестница по задницата, та конят подскочи настрана и запръхтя.

— Хей, чифутино! Колкото за ядене, и чист овес би ял, ама за работа те няма, без камшик, негоднико, не мърдаш от място!

Куба го отмина и назърна към жребицата, която стоеше досам стената и още отдалеко протягаше към него кестенявата си с бяла стрелка на челото глава и тихо ръжеше.

— Мирно, малката, мирно! Хапни си, че ще идеш с господаря в града! — Па уви гушка сено и изчисти изцапания й хълбок. — Толчава кобила си, време е на жребец да те водим вече, а си цяло прасе. Все така ще се оплескаш като свиня — току бърбореше той, па отиде към кочината да пусне свинете, че квичеха, а Лапа вървеше подире му и го гледаше в очите.

— И ти би си хапнал, а? На̀, на̀ ти хлебец, на̀! — извади той от пазвата си коматче и му хвърли. Кучето го взе и се скри в колибата си, защото свинете се втурнаха да му го вземат.

— Ех, тия свине, като някой човек току да докопат чуждото и да го излапат…

Назърна в плевнята и дълго гледа увисналата на гредата крава.

— Глупаво добиче си е и най-сетне му дошло. Чини ми се, че утре ще готвят месце… Толко ти е от тебе, сирото, дето човек в неделя ще си хапне.

Той въздъхна при мисълта за това ядене и се потътрузи да събуди Витек.

— Слънцето скоро-скоро ще се покаже… Кравите трябва да се изкарат!

Витек нещо мърмореше, дърпаше се, завиваше се с кожуха, но най-сетне трябваше да стане и се потътра по двора.

Господарят днес се успа. Слънцето се показа и почерви сланата, запали блясъци във водите и в стъклата на прозорците, а от къщи никой не се показваше…

Витек седеше на прага на обора, чешеше се усилено и се прозяваше, но понеже врабците захванаха да се спущат от покривите към кладенеца и да се пъхат в коритото, той принесе стълбата и се покатери под стряхата да надзърне в ластовичите гнезда, защото някак си там беше тихо.

— Дали не са измръзнали?

И взе да измъква полекичка примрелите пиленца и да ги слага в пазвата си.

— Куба, не са живи, на̀ да видиш! — затича се той към ратая и му показа твърдите бездушни ластовички.

Куба ги взе в ръка, сложи ги до ухото си, духна в очите им и рече:

— Вдървили са се, здравата си е студено. Но и те глупави, та още не са отишли в топлите страни, ой-ой… — и отиде да си гледа работата.

А Витек седна до къщи откъм калкана, където слънцето вече достигаше и обливаше белосаните стени, по които почваха да лазят мухи. Той измъкна от пазвата си позатоплените от тялото му ластовички, започна да им духа, да им разтваря човките, да ги пои с устата си, докато най-сетне те се съживиха, отваряха очи и се дърпаха да бягат. Тогава той задебваше по стената с дясната си ръка, хващаше мухи, туряше ги в устата на ластовичките и така ги пущаше една по една.

— Ха идете при маминка си, хайде — шепнеше той, като гледаше как ластовиците кацваха по покрива на обора, оправяха перата си с клюнчетата и чуруликаха, сякаш изказваха благодарност.

Лапа седеше на задницата си пред тях, скимтеше радостно и щом някое от пилетата литваше, спущаше се подире му няколко крачки и пак се връщаше да стои на стража.

— Ха, гони вятъра в полето — мърмореше Витек и тъй се бе залисал да стопля ластовичките, че не видя кога Борина излезе иззад къщи и се изправи отпреде му.